Графиня просякиня

Милия

Милия пристигна към обяд в Колумбия и отседна в хотела край града, в който обикновено спираше и баща й. Най-напред тя се погрижи за коня, след което се отправи към квартирата на мис Олденбург. Един слуга я отведе при нея. Ирма сама отвори вратата.

— Вие ли сте мис Олденбург, мис Ирма Олденбург? — попита Милия.

Ирма погледна учудено момичето, което виждаше за пръв път.

— Да, така се казвам. Мен ли търсите?

— Да, миледи, нося ви едно писмо — каза смело дъщерята на Пен, като подаде писмото, което носеше.

— Кой го изпраща?

— Полковник Роджър.

Лицето на Ирма светна при тези думи.

— Полковник Роджър ли? — попита тя с нежен глас. — Къде е той сега? Но защо не влезеш? Седни и си почини!

— Полковникът се намира у дома, край реката, и там чака миледи.

Ирма отвори писмото и го прочете. Явно няколкото реда, които съдържаше то, бяха написани набързо.

— Полковникът сам написа писмото — заговори отново Милия — и ме изпрати, за да ви заведа при него. Ако желаете, миледи, след половин час можем да тръгнем и най-късно до вечерта ще пристигнем.

— Мамо, ще вземеш ли и мен? — обади се неочаквано детето на Ирма.

— Разбира се, миличко — отговори тя и прегърна детето.

— Полковникът говори само за вас, миледи — каза дъщерята на Пен.

Ирма прочете отново написаните редове. Лицето й изразяваше учудване и пораждащо се недоверие.

— Не е възможно полковникът да е забравил момиченцето ми — промълви тя. — Как изглежда човекът, който ти даде писмото?

— Висок и широкоплещест, миледи. Има кестенява брада и носи униформа.

— Нищо не разбирам — промълви Ирма, — какво ли се е случило?

В този момент на вратата се почука и в стаята влезе Фриц Шелер.

— Добре направихте, че дойдохте, мистър Шелер. Чете те! — подаде му писмото Ирма.

— Ще трябва да отидете, мис Олденбург — каза той, — кой знае, може да се е случило нещо на моста.

— Не зная, но съм много разтревожена — призна Ирма. — Полковникът не споменава нищо за Лидия…

— Може би защото знае, че аз съм тук.

Малката Лидия заплака.

— Не ме оставяй тук, мамо! — молеше се тя и прегръщаше коленете на майка си.

— Мама ще се върне скоро, Лидия — каза Шелер.

— О, мама няма да се върне! — плачеше отчаяно детето.

Тази сцена направи силно впечатление на Милия. Тя не откъсваше очи от детето.

— Тогава ще постъпим така, мис Олденбург — предложи Шелер. — Вие ще останете тук, а аз ще отида на моста.

— Да не би полковникът да се разсърди? — каза Ирма.

В този момент Милия се приближи до нея.

— Миледи, познавате ли един мрачен и блед човек с валчеста, черна брада?

Ирма трепна.

— С неспокоен поглед, но със стройна фигура? — продължи да пита Милия.

— Норт!… — извикаха едновременно Ирма и Шелер.

— Откъде го познавате? — попита Шелер.

— Той ми даде това писмо, миледи — продължи Милия, — поръча ми да кажа, че се казва полковник Роджър, и да го опиша така, както сторих преди.

Ирма беше пребледняла като мъртвец.

— Значи този човек те изпрати тук? — обърна се Шелер към Милия.

— Да, той… Простете ми, че ви излъгах!… Видът на лейди и плачът на това мило момиченце ме трогнаха и аз повече не можех да се преструвам…

— Но коя си ти? — попита Фриц Шелер.

— Дъщерята на…

— Ти постъпи благородно, защото с признанието си предотврати едно голямо нещастие… Слушай! Ние трябва да хванем този човек, той е престъпник, търсен отдавна от полицията. Ти ще ни помогнеш за това. Ще направим така: ще отидем всички заедно.

— Но тогава той ще ни види и ще разбере веднага, че съм го издала.

— Остави ме да се доизкажа! Преди да стигнем до реката, аз и детето ще слезем, а ти и лейди ще отидете сами на брега. Ще бъде вече тъмно и аз ще мога да се промъкна незабелязано.

— Но какво можете да сторите на този страшен човек? — попита Ирма.

— С помощта на моряците ще го хвана и ще го задържа — отговори Шелер.

Милия като че започна да съжалява за своята откровеност.

— Тогава по-добре да не отиваме, миледи — каза тя. — Ще се върна и ще му предам, че не искате да дойдете…

— Невъзможно! — извика Фриц Шелер. — Аз трябва да заловя този човек, затова ти ще заведеш и трима ни.

— Мистър Шелер… — опита се да се намеси Ирма.

— Това трябва да стане, графиньо! — прекъсна я бързо Шелер. — Ако отида сам, Норт ще успее да се укрие, а с вашата помощ се надявам да заловя този демон.

Милия започна да се страхува.

— Татко ще ме изгони от къщи, когато научи, че аз съм виновна за всичко това — каза тя.

— Не се страхувай, дете мое! — отговори Шелер. — Лесно ще се разберем с баща ти, остави това на мен и няма да съжаляваш!

Лидия се радваше много, защото щеше да тръгне с любимата си майка. Вече не плачеше, само искаше по-скоро да я облекат.

— Да бъде, както искате — съгласи се най-после Ирма.

— Къде е файтонът, момиченце? — попита Шелер.

— В един хотел край града — отговори Милия.

— Тогава да тръгваме, графиньо.

Ирма се подчини неохотно и нерешително, защото предчувстваше, че я очакват нови, още по-страшни премеждия.