Графиня просякиня

Отново преследван

Уорънс и Хосе стояха притаени в храстите на една градина край булеварда до смрачаване. Едва тогава те можаха да тръгнат за брега на реката.

Тук те отново трябваше дълго да чакат, докато намерят удобен момент за преминаването й.

За тяхно щастие по реката плаваше една лодка с вдигнати платна. До кормилото стоеше само един човек с огромна лула в устата си.

— Ей, приятел! — извика Уорънс. — Лодката твоя ли е?

Морякът изпусна няколко кълбета дим и лениво се изправи, за да види кой вика.

— Защо питаш? — през зъби процеди той. — Да не би да искаш да я купиш?

— Да — отговори Уорънс. — Колко ще искаш за нея?

При тези думи лодкарят се опита да огледа непознатия на брега и стана по-любезен. Сега той заговори ясно:

— Качи се на борда!

Норт скочи на дъската, която собственикът прехвърли като мост между лодката и брега.

С качването си на борда на тази лодка той започваше нов период от живота си. Той трябваше да скъса окончателно с името Уорънс, това име повече не можеше да го прикрива и дори беше опасно. В този момент този авантюрист отново бе просто Артур Норт поне пред себе си.

Но не и за хората. Той трябваше да измисли ново име, но какво?

Като мислеше за това, Норт внимателно разглеждаше лодката. Той притежаваше тази рядка способност да раздвоява съзнанието си между различни неща. Тази способност несъмнено би била блестящо качество, ако се използваше за добри дела. Уви! Норт бе гениален злодей.

Лодката беше доста голяма. Имаше удобна каюта подобно на изящните спортни яхти.

Лодкарят инстинктивно усети, че си има работа с преследвани хора.

— Петстотин долара — отсече той.

Норт извади портфейла и бързо му подаде парите.

Морякът вътрешно се ядоса, че не е поискал повече, но гласно каза:

— Вземете и мене, сър, макар че платноходката е вече ваша. Ще ви бъда полезен. Умея да управлявам много добре. Можете да ме използвате, както намерите за добре.

Норт бързо съобрази, че може да има нужда от помощник. Нито той, нито Хосе можеха да управляват добре платноходката срещу течението на реката.

Той само попита лодкаря:

— Какъв си по народност?

— Англичанин.

— Струва ми се, че си беглец.

— Да, отгоре на всичко изгубих и капитана си.

— Как се казваш?

— Боб Сандърс.

— Добре, Боб, вземам те със себе си, но ще ме слушаш.

— Да, сър!

Норт свирна на метиса, който веднага дойде при тях с чувала.

Когато той и Норт останаха насаме в каютата, Артур започна да разглежда откраднатото. Той преброи петнадесет милиона в банкноти, акции и облигации.

— Светът е наш! — възкликна той.

В същото време платноходката се носеше бързо и леко. Бреговете оставаха назад. Боб маневрираше много умело.

Норт се сети за Роджър.

— Трябва да му видя сметката! — каза полугласно той.

Хитрият Хосе разбра за кого става дума и ехидно отвърна:

— Аз ще ви помогна да се отървете от Роджър, сър!

— Но как? — попита Норт.

— Нали помните, че ми наредихте да преследвам Дъблай и ако е необходимо, да го премахна.

— Да, помня.

— Задачата не беше от леките. Малко невнимание от моя страна и планът щеше да пропадне. Но аз разбрах, че този Дъблай често пътува до Уиксбърг. Реших да го вдигна във въздуха.

— Не разбирам — каза Норт.

— Запознах се с един механик, който притежаваше взривно устройство със закъснител. Аз го купих и с него щях да хвърля парахода във въздуха.

— Е, и?

— Сега машинката е в един от вашите куфари.

Норт подскочи.

— Но тя може да избухне и да убие нас!

— Бъдете спокоен, сър, тя не е навита. Часовникът й сега не върви. От мене зависи дали да го пусна в действие или не.

— И ти искаш да използваш тази машинка срещу Роджър?

— Защо не. Ще го проследя, ще го издебна и той ще изчезне заедно с машинката ми.

Беше се стъмнило съвсем. Сребристото тяло на луната искреше над горите покрай реката и меката й светлина обливаше вълните.

Лодката пореше водата. Боб все така ловко я направляваше, но след като изминаха доста голямо разстояние, той реши да спрат в едно малко, удобно заливче.

По време на пътуването Норт поспа няколко часа, а когато се събуди, Хосе му подаде един моряшки костюм.

— Добре си се сетил — каза той на слугата си. — Така преобразен никой няма да ме познае.

След няколко минути не съществуваше вече Уорънс, а само един загорял от слънцето моряк.

Появи се Боб и съобщи, че е променил името на лодката.

— Какво е то сега? — попита Норт.

— „Мери“.

Заливчето се намираше недалече от Уиксбърг. По някое време по река Мисисипи премина голям пътнически параход и Боб отбеляза:

— Това място е много удобно — трудно могат да ни видят, докато ние имаме възможност да наблюдаваме всичко добре.

Боб завърза въжето на лодката и тъй като добре познаваше околността, отиде до някаква кръчма да купи нещо за ядене.

Хосе слезе на брега и по поръчение на Норт трябваше да замине с първия параход, за да прибере куфарите. Норт беше убеден, че никой не може да знае, че метисът и той са свързани. Освен това той беше оставил куфарите на сигурно място, и то под името Браун. Навремето той можа да се снабди с документи с това име и ето че дойде време да ги използва. Хосе щеше да се представи за негов пълномощник и да прибере багажа.

Америка обаче е страна на изненадите и на най-странните съвпадения. Единствено там, особено по това време, събитията можеха да се развият по един невероятен начин, както в случая с Ирма Хоенщайн, която по една тогава щастлива случайност срещна Норт, започна да го следи, а той, за да се освободи от нея, започна да води живот, изпълнен с опасности, да унищожава хора и да си спечелва врагове — неизбежно и фатално за него.

Един от заклетите му врагове беше Роджър, неговият преследвач, и бягайки от него, Норт трябваше да създава на себе си и на другите всички тези неприятности и тревоги. За Артур Норт вече нямаше спиране. Животът му не принадлежеше на него, а на престъпленията, които беше извършил. Те го тласкаха към шеметната неизвестност, по пътя към своето спасение, без нито миг спокойствие и отдих, той оставяше горещата следа на ужасните събития, с които бяха неразривно свързани съдбите на няколко души.

Стана така, че в страната на чудесата случаят помогна на всички едновременно: и на преследвания, и на преследвачите. Роджър твърде бързо откри следите на беглеца и тъкмо когато последният смяташе, че се е скрил, беше изненадан.

Бяха изминали едва няколко часа, когато Норт от прозорчето на каютата си видя как един човек слезе от току-що пристигналия на пристанището параход и тръгна по моста на брега. В този човек Норт позна самия Роджър. Престъпникът трепна. Колкото и да не му се искаше да повярва, че полицаят е тръгнал толкова бързо по петите му, толкова ясно беше, че това е Роджър.

Норт изсвири тихо на Боб и го повика при себе си.

— Виждаш ли онзи човек там?

— Да, сър — изръмжа морякът.

— Ще тръгнеш веднага след него и ще разбереш къде ще отседне. Ето ти сто долара за разноски.

— Дайте ми време.

Боб прибра банкнотата и дребните, като дъвчеше листа от тютюн, и излезе на брега и лениво тръгна към Роджър.

Норт остана сам в лодката. Той трябваше да чака завръщането на Хосе, което в най-добрия случай щеше да стане не по-рано от следващата вечер. Сега въпросът бе да не би полковникът да напусне града по-рано.

Боб се върна и съобщи, че Роджър щял да стои в Уиксбърг няколко дни, тъй като търси някого, и след това щял да замине с парахода за М.

— Чудесно! — засмя се лукаво Норт.