Графиня просякиня

Близо и далече

Ирма вече беше много уморена, когато излезе от гората и навлезе в едно тревисто пасбище. Тук вече въздъхна облекчено. Сега поне можеше да види накъде да върви, а и опасностите, които я застрашаваха в гората, вече ги нямаше.

Гладът започна да я измъчва отново, но наоколо не виждаше нищо, с което можеше да се подкрепи. В далечината зеленееха само поля и гори и нямаше и следа от хора.

Като почина малко, Ирма отново тръгна, без да обръща внимание на болката в ходилата. Майчината любов я водеше напред, вдъхвайки й някаква свръхчовешка сила.

Изведнъж уморените й очи забелязаха в далечината стълб от дим. В сърцето й отново разцъфна надеждата.

Колкото и далече да беше димът, Ирма вече имаше сигурна посока, в която да върви.

След дълъг и изморителен преход тя зърна тръстиковия покрив на една колиба, над която се виеше димът.

Най-после щеше да срещне хора, които щяха да й дадат храна и да й окажат помощ. Недалече от колибата пасеше кон. Видът на това живо същество изпълни сърцето на Ирма с радост и надежда.

Колибата изглеждаше запустяла, но Ирма не обърна внимание на това. Вместо прозорци в стените й зееха дупки, от които също излизаше слаб дим. При други обстоятелства Ирма би се разочаровала от тази нерадостна гледка, но сега щеше да бъде благодарна, ако можеше да намери поне за кратко време подслон и храна.

С голямо усилие на волята Ирма се довлече до вратата на колибата, но тук силите окончателно я напуснаха и тя падна безчувствена на земята.

Така измина около час. От унеса я извади силен ритник. Пред очите на Ирма стоеше широкоплещест мъж с груб вид.

— Хей, коя си ти? — извика той и я ритна отново.

Отначало тя помисли, че сънува, но скоро осъзна положението, в което се намираше. Изправи се на крака, като не изпускаше от погледа си ужасния човек, който стоеше пред нея.

— Имайте милост! — продума тя с умоляващ глас.

Мъжът се изсмя пренебрежително в лицето й. Той явно се забавляваше със страха на безпомощната жена. Ирма понечи да побегне, но той веднага й препречи пътя. Изплашена, още повече, Ирма отстъпи назад.

— Имайте милост към една нещастна жена! — каза тя на английски.

— Хейлифстър, излез да видиш каква хубава птичка е долетяла в гнездото ни! — провикна се мъжът.

След малко вратата се отвори и се показа още един мъж. Запретнатите му ръкави откриваха мускулести ръце, а кръстът му беше препасан с широк кожен колан. И той имаше вид на дървар, но суровият вид и на двамата говореше, че това са по-скоро разбойници.

— Помогнете на една нещастна жена! — молеше ги Ирма. — Моля ви, покажете ми пътя за къщата на Йохан Пен!

— Искаш да отидеш при Йохан Пен? Та каква работа имаш с този стар разбойник? — попита единият от мъжете.

— Търся детето си, което се намира там. Помогнете ми, иначе детето ми е изгубено!

Двамата си размениха многозначителни погледи.

— Ако искаш да отидеш при Йохан Пен, трябва да вървиш още около четири часа.

— Моля ви, покажете ми пътя и аз ще ви заплатя за труда!

Това обещание хареса и на двамата и те отново се спогледаха.

Ирма видя това и потрепери. Дали не крояха нещо лошо?

— Добре, хайде! — каза единият от мъжете и тръгна пред нея.

Въпреки че беше съсипана от глад и умора, тя, подтиквана от страх и съмнения, тръгна с тях.

— Ние ще те придружим донякъде — допълни другият.

Ирма със свито сърце им благодари за добрината.

— Трябва да минем през гората — казаха те и показаха с ръка същата посока, от която тя дойде.

Ирма ги погледна с недоверие.

— Нима трябва да минем през голямата гора?

— Разбира се. През нея е най-прекият път.

— Казвате, че този път е най-пряк, значи има и друг?

— Да, но той е с около два часа по-дълъг.

— Предпочитам да тръгна по него — отвърна Ирма, — вместо да минавам отново през гората.

— Добре… Тогава трябва да тръгнеш по брега на реката надясно. Ще стигнеш до нея след около половин час.

Младата жена изслуша обясненията, после извади кесията си. Тя не забеляза алчния блясък, който светна в очите им, когато даде на всеки по две златни монети. Те взеха парите, без да й благодарят.

Когато Ирма тръгна по пътя, който й показаха, очите на двамата мъже я следваха подигравателно.

Те останаха още малко на същото място и обсъждаха нещо, сочейки към жената, скрита вече наполовина от високата трева.

Колкото повече се отдалечаваше от двамата мъже, толкова страхът на Ирма намаляваше. Обедното слънце грееше силно и горещината едва се понасяше. А и нараненото й тяло силно я болеше, но тя не обръщаше внимание на болките.

— Напред!… При детето ми! — окуражаваше се тя, когато силите заплашваха да я напуснат окончателно.