Графиня просякиня

Нощ в гората

В неспокойния си сън в кухината на дървото нещастната майка виждаше мъчителни картини: ту че детето е взето от чужди хора, ту че е разкъсано от диви зверове. До ангелското лице на Лидия от време на време заставаше и сатанинското лице на мъжа, който беше превърнал живота на Ирма в ад.

Най-сетне голямата умора надделя и тя потъна в дълбок сън до сутринта.

Слънчевите лъчи проникнаха в кухината и осветиха лицето й. Гласовете на птичките погалиха слуха й. Ирма отвори очи, но изненадата й в първия момент беше толкова голяма, че си помисли, че сънува.

— Боже мой, къде съм!… Къде е детенцето ми? — проплака майката.

Едва сега тя си спомни за преживяния ужас през изминалата нощ. Кой знае защо сърцето й изведнъж се изпълни с вяра. Вече беше убедена, че този, който беше спасил нея, не е оставил детето й да загине. Ободрена телом и духом, тя излезе от скривалището си.

Гората живееше. Гласовете на хиляди птици, папагали, маймуни и други горски обитатели се сливаха в един странен концерт, който Ирма слушаше за първи път в живота си.

Но тя нямаше време за губене, трябваше да продължи напред и да търси любимото си дете.

Храсталаците ставаха все по-труднопроходими. Гладът и жаждата започнаха да измъчват Ирма, защото от предния ден не беше хапнала нищо.

Ирма намери малини. След като залъга глада си, нещастната жена отново тръгна напред.

След известно време гората започна да оредява. Ирма се надяваше, като излезе от нея, да попадне на някакви хора. Въпреки радостта си тя се движеше предпазливо. Най-силно се боеше от змии, не беше сигурна дали ще може да се защити с револвера от тях.

Както вървеше, Ирма внезапно чу пращене на клони и някакво остро изсвирване. Спря се изплашена и погледна в посоката, от която идваше шумът. Две маймуни със силни крясъци се приближиха до изплашената жена. От страх Ирма не знаеше какво да направи.

В този момент от храстите изпълзя една голяма змия и се насочи към Ирма. Тя стоеше като парализирана. Смелостта й беше изчезнала.

На три-четири метра разстояние змията се спря. Като видя жената, тя се отказа от маймуните и съсредоточи вниманието си върху нея.

Вперила поглед в отворената уста на змията, в която непрекъснато мърдаше чаталестият език, Ирма пребледня като мъртвец. Маймуните не спираха да крещят и с това още повече раздразниха змията.

Сърцето на Ирма сякаш престана да тупти. Тя почти усещаше дъха на влечугото, хипнотизиращо я със студените си очи. С ужас очакваше, че змията, отметнала глава назад, всеки миг ще се хвърли към нея.

Именно този момент използваха маймуните — хвърлиха се върху змията и забиха зъбите си в основата на главата й. Започна ужасна борба на живот и смърт. С непрестанно съскане, извивания и удари с опашка змията се мъчеше да се отърве от нападателите си, а те от своя страна се стараеха да я обезсилят с острите си зъби и нокти. Напразни бяха усилията на змията да хване или поне да сплаши нападателите — те се отбраняваха много пъргаво.

Вече се виждаше кому ще принадлежи победата. Движенията на змията ставаха все по-слаби, докато маймуните не преставаха да й нанасят все по-тежки рани.

Най-после те пуснаха жертвата си, която се виеше в предсмъртни гърчове.

Ирма се опомни, разбрала, че отново е избегнала смъртта. По-скоро трябваше да напусне ужасната гора, в която я дебнеха хиляди опасности.

Ирма тръгна с бързи крачки, без да обръща внимание, че бодливите храсти деряха лицето и ръцете й. Единствената й мисъл беше да върви напред.