Графиня просякиня

Приятели

— Хей, Ричард, за къде бързаш толкова?

— Имам много важна работа, Джеймс.

— Важна ли? Хайде де! Да не би да е някаква среща?

— Не, нали знаеш.

— Да, да. Ти си солиден младеж, Ричард, един от най-добрите в М. Изчервяваш се като рак, щом видиш някоя фуста. На твоите години аз просто не можех да помня всичките си любовни срещи.

— Не преувеличавай, драги! Разликата във възрастта ни не е толкова голяма!

— Моля, моля! Цели две години, Ричард. Тази разлика е от голямо значение… Но да оставим това. Да те придружа ли?

Този разговор се водеше между двама младежи на една от главните улици на град М. Те бяха добри приятели, но по темперамент се различаваха доста един от друг.

Ричард Кемпъл принадлежеше към една от най-благородните фамилии в града. Той беше единствен син на родителите си, с отлично възпитание. Разумното му държане и прямотата му към другите вдъхваха у всички негови познати доверие и уважение. Хубавите му черти бяха с лека отсянка на меланхолия, а черните му коси обкръжаваха едно широко и интелигентно чело. Малки, красиви мустачки украсяваха лицето му.

Беше около двадесет и четири годишен.

Неговият приятел Джеймс Дейвис беше кръгъл сирак, останал от най-крехката си възраст да се грижи сам за себе си в борба с големите трудности на живота, в който се опитваше да си проправи път. Това трая до деня, в който негов богат чичо почина, оставяйки му в наследство голямо имение.

Младежът се увлече в търсенето на удоволствията от живота. Докато приятелят му Ричард, въпреки че се обличаше елегантно, никога не изглеждаше добре, сякаш костюмите всеки път не подхождаха на телосложението му, Джеймс изглеждаше чудесно във всяка една дреха поради съчетанието й с бледото лице, големите очи и русата коса.

Джеймс беше приеман и обичан от всички. „Обичам живота!“ — това беше неговият девиз. Беше безгрижен и до известна степен безразличен към света, защото знаеше, че той не може да му предложи нищо ново.

— Защо не идваш вечер у нас? — попита Ричард приятеля си.

— По много причини — каза той. — Пък и, честно казано, вашите събирания вече ми омръзнаха.

— Не е кой знае каква беда.

— Зависи от коя страна ще погледнеш нещата — отговори Джеймс. — Остави сега това и ела да отидем някъде да се поразвлечем.

Ричард се нагласи, а Джеймс се засмя:

— Виждам, че вечер не си свободен да излизаш. Майка ти не ти отпуска пари. Но това не е пречка. Аз мога да ти помогна.

Ричард направи жест на отказ.

— Лъжеш се, Джеймс. Родителите ми нямат нищо против да излизам както сам, така и с тебе. Баща ми дори каза преди няколко дни, че не е хубаво младите да се крият като мишки вкъщи.

— Е, добре, тогава ела с мене!

— Не изпитвам удоволствие от шумните развлечения.

— Таралеж! — каза на шега Джеймс. — Виждам, че трябва да те взема под мое ръководство. Довечера ще дойдеш с мене или по-добре аз да мина да те взема, защото иначе ще те чакам цяла седмица.

Ричард не беше очарован от предложението.

— И къде ще ме водиш? — попита той.

— Където е най-хубаво! Не се грижи за това! Щом си с мене, нищо неприятно не може да ти се случи! Ще отидем в „Уайт Касъл“.

— Не познавам това заведение.

Джеймс погледна изненадано приятеля си.

— Как? Нима не знаеш това чудесно заведение? Но, приятелю, ти като че ли си живял досега в гората! Роден си в М., а не познаваш „Уайт Касъл“! Много чудно!

Той тръгна, като клатеше глава, и пътем добави:

— Не забравяй: довечера в седем! Ще дойда да те взема! Облечи фрак… Да, да, говоря съвсем сериозно!

— Я кажи, Джеймс, „Уайт Касъл“ порядъчно място ли е? Знаеш, че не бих влязъл в съмнителен локал.

Джеймс се разсмя гръмогласно и няколко минувачи го изгледаха учудено.

— Искам да ти кажа нещо — каза той най-сетне, — но те моля: бъди умен, защото иначе ще ме разсърдиш. Можеш да дойдеш с мене. Гарантирам за невинността ти. Ще гледаме балет и нищо повече.

— А, значи театър! — въздъхна Ричард.

— Да, нещо подобно — смееше се Джеймс. — Довечера!

— Ще дойда. Довиждане!

Двамата приятели се разделиха. Джеймс Дейвис имаше право да се смее на неопитния си приятел, защото „Уайт Касъл“ бе място, където се събираше най-отбраното общество. Тук правеха срещи богатите хора, чието занятие беше развлечението и които се отегчаваха, отегчаваха и света наоколо.

Грамадното здание с фасада, облицована с мрамор, която светеше на слънчевите лъчи като огромен сребърен олтар, се издигаше при входа на парка в центъра на града. То беше построено от едно голямо акционерно дружество, което го беше дало под наем на предприемач.

Пред фасадата имаше специална алея за спиране на файтоните и екипажите, а безброй многото електрически лампи придаваха на площада вълшебен вид. На входовете на вестибюла бяха залепени червени афиши: