Графиня просякиня

Критично положение

Норт вървеше напред, Пен го следваше. Той беше изгубен, ако старецът не успееше да го скрие.

Да избягат в гората, беше изключено. Преследвачите бяха шестима, и то добре въоръжени. Освен това Роджър и Макнийл бяха вързали конете си на двора.

Мъжът, който се изкачваше по стълбата, не спираше да вика Пен, Норт позна гласа. Беше на полковника, неговия смъртен враг и съперник.

Кръвта нахлу в главата на Норт. Идваше му да се върне и с един изстрел да просне на земята този омразен нему човек. С това обаче само би ускорил гибелта си и завинаги би загубил Ирма. Не, не, той трябваше да се избави от грозящата го опасност и да дочака идването на Ирма. Планът му трябваше да сполучи. По-жестоко отмъщение спрямо Роджър от това да му отнеме Ирма не можеше да съществува. Дяволска радост светна в очите на Норт. Той искаше да нарани Роджър неизлечимо, право в сърцето. Норт и Пен преминаха през няколко сумрачни стаи и коридори на голямото здание.

— Стой! — каза изведнъж Пен. — Стигнахме, където трябва.

Норт се спря и въздъхна продължително. Огледа стаята. Имаше само един прозорец, който гледаше към гората. В нея имаше креват, мивка, шкаф и два стола. След като внимателно заключи вратата, Пен се отправи към един голям дървен сандък, който Норт не беше забелязал. Сандъкът беше обкован с железни обръчи и се заключваше с два секретни катинара.

До тях достигаше шум от отваряне и затваряне на врати. Пен отключи сандъка и вдигна капака.

— Какво искаш да правиш? — попита тихо Норт.

— Влез тук! — отговори Пен. — Нямам време да ти давам подробни обяснения.

Като се посвиеше малко, един човек можеше да се вмести в сандъка. Но това се стори подозрително на Норт.

— Ти като че ли искаш да ме предадеш вързан на моите неприятели? — каза той с мрачен поглед.

— По-вероятно ти самият ще се предадеш — отговори Пен сърдито. — Това е единственото скривалище в къщата ми и ако не влезеш веднага в сандъка, ще си изляза от стаята, без да можеш да ме последваш.

Норт хвърли бърз поглед наоколо, но не видя нищо, което да му подсказва, че има таен изход.

През това време виковете и шумът се усилваха.

— Влизай — бутна го Пен, — или ще те оставя на произвола на съдбата. Ако отида до вратата, тогава и най-малкият шум ще ни издаде. Не искаш ли да влезеш в сандъка?… Да или не?…

В този момент в коридора се чуха стъпки и гласът на Роджър. Норт не се противи повече и влезе в сандъка.

— А как ще дишам тук?

— Аз съм се погрижил за това… Хайде, по-бързо!

Снажният и висок Норт беше принуден да се свие още повече, отколкото друг, по-дребен човек. Положението му в този миг беше съвсем незавидно. Той отправи заканителен поглед към Пен.

— Ако ме издадеш, тогава…

Но не успя да довърши. Пен с всички сили блъсна капака и затвори сандъка.

На Норт му се стори, че чу ироничен смях. Поиска да стане, но вече беше късно. Пен беше сложил катинарите и Норт, обзет от ужасен страх, чу изщракването на ключа. В сандъка беше тъмно и задушно. Дишаше се трудно.

— Остави ме да изляза! — простена той.

Гласът му прозвуча слабо. Поиска да удари по стените на сандъка, но разбра, че не може да помръдне. Сърцето му биеше бързо. Челото му гореше. Дали нямаше да се задуши?…

Една страшна мисъл прониза ума му. Не беше ли Пен съучастник в залавянето му? Дали не искаше да го погуби, за да сложи ръка на парите, които видя у него?… Студена пот изби по челото му. Спомни си, че беше чел за жертви, задушавани в сандъци, и при тази мисъл му се стори, че се задушава. Опита се да опъне свитите си крака, за да строши сандъка, но усилията му бяха напразни.

Поиска да извика, но от устата му не излезе нито звук.

Обзе го смъртен страх. Крайниците му започнаха да изтръпват… Въпреки че по стените на сандъка имаше дупки, които му позволяваха да диша, Норт изпадна в състояние на безсилие. Единствено мисълта му работеше трескаво. Тя се мяташе от предположение на предположение, хвърляше се неспокойно от личност на личност, от предмет на предмет.

Този неочакван обиск не беше ли нагласен от Пен, за да бъде обезоръжен Йохан Гулд? Ако той останеше само един час в сандъка, крайниците му щяха да изтръпнат дотолкова, че не би имал сили да се помръдне, а камо ли да се защищава. Норт вече проклинаше лекомислието си. Сега беше уверен, че домакинът има и други скривалища, където щеше да има възможност да се отбранява в случай на нападение. Животът на Гулд висеше на косъм, защото само една дума на Пен можеше да го изпрати на бесилката.

Измина доста време, преди Норт да чуе, че Пен разговаря с някого пред вратата. По дяволите, как беше излязъл от стаята, щом не беше минал през вратата?… Изглежда, че това старо гнездо представляваше истинска лисича дупка, останала от времето на индианските нападения, когато жилищата по тези места се правеха с много потайни и скрити врати, коридори и стълби.

Изведнъж вратата се отвори и в стаята влязоха много хора.

— Как е възможно да си взел ключа само на тази врата, а на другите да стоят в ключалките? — попита Роджър. — Вижда се, че не искаш никой да надникне в тази стая.

— Тази стая беше затворена, а аз държах ключа постоянно в себе си, защото мисис Торни, която в последно време заемаше тази стая, остави тук един сандък, който ме натовари да изпратя при пръв удобен случай в Колумбия.

— Така ли? — каза Роджър недоверчиво. — Коя е тази мисис Торни?

— По-рано тя живя във вилата Пленти Чарм, която продаде, за да се пресели при децата си в Колумбия. Беше стара жена и постоянно боледуваше…

— А как дойде дотук?

— Как може да дойде, ако не с файтон.

— И донесе този сандък със себе си?

— Да!

— Но защо спря тук, при теб?

— Защото файтонът й трябваше да се върне, а тя беше много уморена от пътя. Както казах и преди, тя беше стара и болнава. Престоя тук само два дни.

— Ами защо не взе сандъка със себе си, когато тръгна за града?

— Защото замина с моя файтон. Сандъкът е много тежък, а такъв товар не е по силите на моя кон.

— Макнийл, моля те, повдигни сандъка!

Макнийл изпълни нареждането.

— Много тежи — отговори той.

— Дай ключа! — обърна се Роджър към Пен.

Норт потрепери, предчувстващ близката опасност.

— Ключът, разбира се, жената взе със себе си — отговори Пен.

— А пък аз съм на мнение, че щом ти е поверила сандъка, можеше да ти повери и ключа.

— Но защо?… Какво ще правя с него?

— Например може да скриеш някой човек в сандъка — отговори Роджър.

— Човек ли? — каза Роджър объркано. — Какъв човек?

— Ами човека, когото търсим!

— Какъв интерес имам да правя това? — сопна се Пен.

— Какъв ли? — каза подигравателно Роджър. — Можеше да спечелиш една порядъчна сума, понеже Гулд носи в себе си около стотина хиляди долара.

— Господине, аз съм честен човек! — заяви Пен сърдито.

— Това ще установим веднага.

Роджър свирна силно и сърцето на Норт подскочи. В отговор се чу друго изсвирване и след малко няколко полицаи влязоха в стаята.

— Претърсете джобовете на този човек! — заповяда Роджър. — Преди всичко търсете ключове.

Полицаите изпълниха заповедта на началника си. Една връзка ключове падна на пода.

— Отворете сандъка! Струва ми се, че този ключ ще стане.

Сякаш електрически ток премина през тялото на Норт. Измина около минута в страшно напрежение. Той си помисли, че вече е изгубен.

— Не, ключът не става — каза Макнийл.

Норт въздъхна с облекчение.

— Тогава опитайте друг!

— Този май ще свърши работа, мистър Роджър.

Норт замръзна в очакване.

— Не, и той не става.

— Може би ще стане големият ключ — каза на шега Пен.

Като чу тези думи, Норт изпита голяма радост. Чак сега той се убеди напълно, че Пен не беше предател.

Роджър тропна ядосано с крак.

— Донесете инструменти и счупете катинара!

— Вие превишавате правата си! — извика Пен, виждайки, че играта е изгубена, и гледайки да печели време. — Ако сандъкът беше мой, не бих имал нищо против, но той е чужда собственост.

— Ще направя това, което смятам за необходимо — отвърна Роджър.

— Мисис Торни е близка роднина на човек от правителството. Не посягайте на собствеността й, защото рискувате да изгубите поста си на полицейски началник — каза заплашително Пен.

Животът или смъртта на Норт зависеха от отговора на Роджър, а той беше твърде амбициозен човек и държеше на службата си. Освен това се бореше и за спечелването на Ирма. Той знаеше точно правата на полицейските чиновници. Едно необмислено действие — и всичките му планове и надежди щяха да отидат на вятъра. А посегателство върху собствеността на член на семейство от висшите кръгове беше извън правата на полицейския офицер. Какво да прави? Подозренията му относно сандъка не изчезваха. Полицаите се върнаха, носещи длето и чукове.

— Имаме всичко, което ни трябва — каза Макнийл. — Да строшим ли катинара?

— Не, оставете! — отговори Роджър. — Пен, ти си свободен, но сандъкът остава под наблюдение на полицията. Макнийл, ти ще останеш да го пазиш, докато се върнем. Аз ще отида да намеря кола, с която да го пренесем в Колумбия. Привечер ще преминем реката. Искам да предам лично сандъка на мисис Торни и да присъствам при отварянето му. А сега, Сам и другите, да вървим!

Роджър излезе. Пен го последва угрижен и мълчалив. След тяхното излизане Макнийл заключи вратата. Той все още се чувстваше твърде отпаднал, затова възложената му задача го зарадва — ще можеше да си почине.

Отначало Норт се беше зарадвал, но като чу намеренията на Роджър, изпадна в отчаяние. Вече съжаляваше, че не е приел двубоя с Роджър. Сега беше в капан и Роджър скоро щеше да тържествува…

Часовете се изнизваха един след друг, без да се случи нещо. Свитите крайници на Норт се вдървяваха все повече. Най-сетне той просто изгуби съзнание. Свършена ли беше играта?…