Графиня просякиня

Новата майка

Нека се върнем отново при детето и новите му покровители.

На разсъмване те стигнаха в чифлика.

Жената напразно се мъчеше да си обясни откъде беше дошло детето и на кого беше, защото наоколо не живееха други семейства. Най-близката къща беше на лодкаря Пен, в която той живееше с дъщеря си, така че детето не можеше да бъде негово. Дали то пък нарочно не беше подхвърлено в гората, за да умре от глад или да бъде разкъсано от дивите зверове?

Но сега момиченцето беше нейно, защото без тяхната намеса то щеше да умре. За нея то беше дар от небето, който трябваше да донесе щастие в дома й.

Едва когато внесоха детето в стаята, чифликчията и жена му го разгледаха по-отблизо. Жената беше отмахнала завивката, с която го беше покрила, и погледът й се спря на рокличката на малката Лидия.

— Личи, че детето има благороден произход — каза тя. — Нищо чудно да е принцеса!

— Надявам се, че този път си доволна от ходенето в града, старо? — запита мъжът, като гледаше жена си радостно.

Тя само кимна с глава и сложи детето на своето легло.

— Радвам се, че намерихме детето — продължи Милтън, — но се страхувам, че може да си имаме неприятности.

— Остави това на мен — отговори тя.

— Струва ми се, че ти ще бъдеш тази, която първа ще се похвали в града за намирането му.

— Не съм и помисляла за това. Ще задържим детето при нас!

— И аз бих искал, но това е невъзможно!

— Защо не, кой ще знае, че сме го намерили?

— Но ние не можем вечно да го крием.

— Кому ще дойде наум да го търси при нас? — възрази жената.

— И аз мисля като теб, но все пак трябва да съобщим в града, че сме го намерили. Ако не дойде никой да го вземе, тогава ще остане при нас.

— Не, не го давам никому! — извика жената, готова да го брани от целия свят.

Съпругът й поклати неодобрително глава.

— Прави каквото искаш, дано нямаме неприятности.

Докато оправяше рокличката на Лидия, жената видя на врата й синджирче с висящо на него златно кръстче. То заблестя на светлината.

— Струва ми се, че това са диаманти — каза мъжът и посегна с ръка към кръстчето. — Да, истински диаманти! — добави той, като го разгледа на светлината на свещта.

— Я виж, на гърба му има написано нещо! — извика изненадано жената.

Двамата наведоха глави и се помъчиха да разчетат гравираните букви.

— Разбрах! „И. фон Х.“ — извика чифликчията, горд, че е успял първи да прочете буквите.

Откриването на тези букви възбуди още повече любопитството на жената. Тя би дала всичко, само да може да разбере какво се крие зад тях! Сега тя беше напълно уверена, че детето е принцеса. Тя беше чела за отвличания на деца от княжески домове, за да не могат, когато пораснат, да предявят наследствените си права. Ясно е, че това дете не е тукашно, защото не говореше английски. Значи е доведено от някоя далечна страна. Чифликчията и жена му не можеха да се нагледат на кръстчето.

Графиня Ирма Хоенщайн винаги беше носила това кръстче като скъп спомен от родителите си. Дори и в дните на най-голяма бедност и лишения тя не се реши да го продаде. За нея то беше нещо свято, което трябваше винаги да й напомня за родителите, на които причини толкова страдания. След едно тежко боледуване Ирма го сложи на врата на детето. Бедната майка тогава не знаеше каква роля ще изиграе в живота му малкото златно кръстче, обсипано с диаманти!