Графиня просякиня

Надежда и измама

— Мисис, мисис — извика изведнъж Юнона, — пред нас е Марвил!

Сърцето на Ирма радостно трепна. Най-после беше стигнала до така желания град. Дали най-после щеше да види дъщеря си? Така й се искаше да прегърне любимото си дете.

— Благодаря ти, Господи! — промълвиха устата й.

След това погледна с благодарност към Юнона, която вървеше весело до нея и пушеше от луличката си. Това жизнерадостно момиче, което не отстъпваше пред никакви трудности и винаги намираше начин да я нахрани и да се погрижи за съня й, беше нейното спасение. Без помощта й Ирма може би щеше да умре някъде по пътищата. Благодарение на нейните грижи тя можа да стигне дотук.

— Идвала ли си друг път по тези места, Юнона? — попита Ирма.

— Може да съм идвала, мисис. Юнона е ходила на много места наоколо.

— И какво правеше при тези пътешествия?

— Крадях, мисис! — отвърна тя и усмивката откри белите й зъби.

— Крадяла ли си? Но защо? — продължи да пита наивно Ирма.

— Юнона искаше да яде, мисис. Искаше да има рокли, шапка с перо, слънчобран и копринени пантофи — дяволито отвърна негърката.

— И откъде крадеше тези неща?

— Дрехите не се намират по пътя, мисис. Но аз крадях пари, за да си купя дрехи.

— Къде са ти дрехите тогава? — попита Ирма, оглеждайки полуголата негърка.

Тя стисна малките си юмруци и отговори:

— Когато Юнона дойде в града, в магазина господарят я пита: „Какво искаш, негърко?“. Юнона тогава казва: „Искам да купя дрехи“. Той пак пита: „Имаш ли пари, негърко?“. Юнона му показва парите. Тогава господарят вика: „Проклета негърка, тези пари са крадени!“. След това взе всичките пари на Юнона, наби я и я изхвърли на улицата. Така Юнона няма нито пари, нито дрехи.

Като свърши комичният разказ, Ирма неволно се засмя, но след това и каза сериозно:

— Разбра ли, че крадените пари не носят щастие! Вярвам, че след това не си крала повече.

— Съвсем не е така, мисис! — засмя се и момичето. — Юнона краде пак, но вече по-умна. Тя дава пари на един работник и му казва да иде в града да й купи хубави дрехи. Той слага парите в джоба и казва: „Добре, ще го направя!“. Но се връща от града мъртвопиян. Юнона го пораздрусва и пита: „Къде са ми дрехите? Къде са ми парите?“. А той вика: „Проклета черна котка, какво искаш от мен? Сега ще ти дам едни дрехи!“. Така Юнона пак загуби парите, загуби дрехите и отгоре на това яде и бой. И то какъв бой!

Този път Ирма не се усмихна. Огорчи я съдбата на това нещастно момиче. Кой имаше право да й търси отговорност за начина й на живот, щом никой не й протяга ръка за помощ. От малка захвърлена и изоставена, малтретирана заради цвета на кожата си, тя просто нямаше избор. Обществото не се интересуваше от нея, затова тя по свой начин му бе обявила война.

— Юнона издра очите на пияницата, мисис. Всички го питаха от какво са белезите по лицето му. Той казваше, че се издрал в храстите. Но това не беше истина. Юнона му остави хубави белези.

Скоро стигнаха първите къщи на Марвил. След като научи къде е домът на съдията, Ирма остави Юнона в една къща да я чака. Когато наближи жилището на съдията, сърцето й заби силно. Дали намереното момиче беше нейната Лидия? С треперещи ръце дръпна звънеца на външната врата. Отвори й спретнато облечена слугиня.

— Мога ли да говоря с господин съдията? — попита Ирма.

— Да, влезте, моля!

Ирма я последва до една стая, която вероятно беше кабинетът на съдията.

— Седнете, мисис! — покани я прислужницата.

След малко вратата се отвори и в стаята влезе възрастен човек с открито, засмяно лице. Ирма развълнувано му обясни защо го търси.

— Вярно е, че има намерено момиченце, отговарящо на белезите, които вие описахте.

— Къде е то? За бога, кажете ми къде е, господин съдия! — извика Ирма с пълни със сълзи очи.

Съдията каза с нотки на съжаление в гласа:

— Бих могъл да ви кажа, ако бяхте дошли преди осем дни.

— Боже мой, кажете ми истината, каквато и да е тя. Искам да зная всичко! Да не би детето ми да е мъртво?

— Успокойте се! — опита се да я утеши съдията. — Доколкото зная, за момиченцето са се грижили много добре. Но вече не е тук.

— А къде е? Искам да отида при него! — извика Ирма.

— Слушайте какво ще ви кажа, мисис! Преди всичко вие трябва да се уверите дали намереното момиченце е наистина вашето. Аз ще ви дам адреса, останалото ще разберете там.

И след като помълча малко, смутено продължи:

— Сега се обвинявам, че не взех детето при себе си, както бях решил в началото. Но понеже семейството е почтено, отстъпих на молбите им. Преди няколко дни поисках да разбера как е детето и за моя голяма изненада разбрах, че семейството е заминало.

— Но вие знаете къде са заминали, нали? — попита пребледняла Ирма.

— За Солт Лейк Сити, в щата Юта.

Нещастната майка изплака:

— Боже мой, как ще стигна дотам?

След малко събра всичките си сили и се обърна към съдията:

— Благодаря ви от цялото си сърце, мистър! Бог ще ми даде сили да продължа да търся детето си!

— Вярвам ви, мисис! Съветвам ви обаче да бъдете внимателна.

— Вие криете нещо от мен! Моля ви, кажете ми цялата истина!

Ирма се приближи до съдията и улови ръката му. Съдията почувства голямото страдание у тази красива жена, видя честните й очи, пълни със сълзи, и разбра, че е длъжен да й обясни подробно всичко.

— Ако действате предпазливо, сигурно ще можете да си върнете момиченцето. Семейството, което го е взело със себе си, е…

Той замълча. Ирма веднага нетърпеливо запита:

— Какво искате да кажете, мистър?

— Те са мормони, мисис! Научих това едва след заминаването им.

За Ирма това беше голям удар. Тя се олюля и само ръката на съдията я задържа да не се свлече на земята. След малко, като се посъвзе, тя промълви глухо:

— Значи моето дете е попаднало в ръцете на мормоните! В ръцете на хора, които тъпчат с краката си светата религия! И това ли трябваше да се изсипе върху нещастната ми глава! О, Господи, защо ме наказваш така!

— Но, мисис — опитваше се да я успокои съдията, — може това момиченце да не е вашето дете.

— Чувствам, че това е моята Лидия — отвърна Ирма. — Не знаете колко жестока е съдбата към мен! Вярвах, че сега ще видя детето си, но тя отново ни раздели. Трябва да тръгвам, мистър!

— Ето адреса, на който трябва да отидете. Господ да ви помогне да намерите детето си, мисис!

Отчаяна, Ирма напусна къщата на съдията. Въпреки болката си тя разбираше, че не биваше да се отпуска. Трябваше да намери детето си и да го изтръгне от ръцете на тези ужасни хора. На картичката, която и беше дал съдията, прочете:

Съдията и беше казал, че в Марвил живее още едно семейство със същата фамилия, далечни роднини на въпросните Уилмингтън, които със сигурност не били мормони. Ирма реши да отиде и при тях. Може би те знаеха нещо за съдбата на детето й.