Като повървяха известно време, започна да се мръква.
— Струва ми се, че тази гора няма край! — каза Ирма отчаяно. — Смрачава се, а не се виждат нито хора, нито къщи.
— Няма страшно, мисис! — уверено отговори Юнона. — През нощта ще спим в гората, аз много пъти съм спала в нея.
Ирма въздъхна тежко. Първобитният живот не й доставяше удоволствие, но при тези обстоятелства не можеше да направи нищо.
Юнона погледна встрани. Гората беше рядка и между дърветата се виждаше, че околните хълмове също са покрити с гори.
— Там ще намерим подслон — каза негърката и сви от пътя.
Ирма последва Юнона, която я заведе на един малък хълм. Зад него се издигаше друг, още по-висок, така че долината между тях оставаше запазена от вятъра.
— Мисис нека почине, докато Юнона построи една горска къща — засмя се негърката. — Мисис ще спи много добре в нея.
Юнона се покатери на едно дърво и отчупи със здравите си ръце няколко дебели клона. После ги заби в земята под едно борово дърво. Изви по-дългите клони и ги привърза към забитите в земята. След това с чувство на удовлетворение разгледа работата си.
— Така, къщата е готова. Сега Юнона ще направи леглата и после ще потърси нещо за ядене.
Негърката направи легла от суха трева и листа, които натрупа на земята. Леглото, което беше по на завет, бе предназначено за господарката. Върху него постла една рокля на Ирма, а отгоре сложи мантията й, която щеше да й послужи за завивка.
— Леглата са готови! — извика тя доволно. — Сега Юнона ще потърси нещо за вечеря. Но преди това ще си направи лък.
Ирма си спомни за начина, по който негърката беше запалила огън по време на предишното им пътуване, и й каза:
— Ако искаш да накладеш огън, няма нужда да се мъчиш. Имам огниво и кремък.
— И Юнона има — отговори тя. — Този лък трябва за друго.
Извади от джоба си ножчето и издяла няколко стрели. На краищата им сложи птичи пера.
— Така, сега мисис чака! Юнона ще се върне бързо.
Ирма гледаше с любопитство след нея. Негърката се приближи предпазливо до един ред върби, които в тъмнината наподобяваха черни вълни. Ирма видя как Юнона вдигна лъка, обтегна кордата и една стрела литна към дърветата. Няколко подплашени птици излетяха, но една от тях падна на земята. След малко негърката се върна при Ирма с голяма птица в ръката.
— Юнона уби див пуяк! — извика тя гордо. — В гората ги има много. Страшно вкусен, Юнона яла безброй пъти.
— Но ще мине доста време, докато се опече — забеляза Ирма.
— Няма, мисис, веднага ще се опече. Ядат се само гърдите му.
Негърката разряза пуяка, наряза гърдите на парчета и ги посоли със сол и пипер от една торбичка, която носеше на кръста си. След това накладе малък огън, кръстоса няколко сурови пръчки и сложи месото да се опече, като го обръщаше от време на време. Скоро във въздуха се понесе приятната миризма на печено месо, която караше гладната Ирма да преглъща жадно. Големи кръгли листа заместиха чиниите. Изпеченото месо наистина беше много вкусно и Ирма похвали Юнона за нейната сръчност и майсторство.
— А вълци има ли по тези места? — попита след малко Ирма.
— Не, мисис, няма вълци. Има само сърни, катерички, бухали…
Ирма се успокои. Тя си спомни старата гора в Колумбия, където я бяха нападнали дивите зверове. Изведнъж Юнона трепна.
— Тихо! — прошепна тя. — Юнона чува нещо.
Ирма също се ослуша, но не долови нищо, освен шумоленето на разлюлените от вятъра листа. Негърката долепи ухо до земята и след миг скочи на крака.
— Чух добре, идват трима конника.
— Да не би да се лъжеш, Юнона? — попита Ирма, на която не й се искаше това да е истина.
— Не, мисис, не се лъжа. Юнона чува много добре. Ще отида да видя какви са тези конници.
— Няма защо да ходиш, сигурно са обикновени пътници.
— Не, тук има нещо. Те яздят съвсем бавно, а и се спират много често. Чакай малко, мисис, Юнона ще се върне скоро!
Негърката тръгна бързо към пътя, който беше само на стотина метра от лагера им. Не беше толкова тъмно, защото звездите бяха изгрели, и пътят се виждаше добре. Юнона скоро се увери в предположението си. Откъм града, от който бяха дошли те двете, идваха трима конника.
Юнона се скри в сянката на едно дърво и започна да ги наблюдава. Те скоро наближиха мястото, където тя се беше скрила. Изведнъж Юнона се сепна. Сред конниците беше и човекът, който искаше да отвлече нейната скъпа мисис, придружаван от слугата си, а третият беше ханджията, с когото се бяха спречкали. Негърката дори чу какво си говорят.
— Вярвам, че и през нощта можеш да откриеш следите на тези жени, Хосе. Но ми се струва, че са отишли по-далече, защото са вървели до късно през нощта.
— Възможно е, мистър — отвърна Хосе. — Но вярвам, че ще мога лесно да ги открия по следите, оставени от тях. Босите крака на негърката оставят ясни отпечатъци.
— Ценя високо индианските ти познания, но нека не се бавим повече. Ще пояздим така около час и след това отново ще търсиш следите им — каза Норт.
— Както заповядате, мистър! — отвърна Хосе и пришпори коня.
Скоро тримата конника изчезнаха в далечината.
— Тези хора много хитри — прецени негърката, — но Юнона по-хитра от тях! Те няма да намерят мисис.
Тя се върна при Ирма и набързо й разказа какво е видяла и чула. Ирма много се изплаши. Хосе беше истински метис, а тя познаваше уменията им.
— Какво ще правим сега, Юнона?
— Мисис трябва да дойде веднага с мен. Ще походим четвърт час, след това лошите хора няма да ни открият.
Без да каже нещо, Ирма последва негърката, която тръгна към пътя. Щом стигнаха до него, Юнона се спря и каза:
— Сега Юнона трябва да носи мисис известно време. Юнона после ще каже защо, сега трябва да мълчим.
Тя вдигна господарката си на ръце и тръгна напред. След като стигна средата на пътя, негърката се спря, огледа се и след това пусна Ирма на земята.
— Сега трябва да бързаме! — каза тя.
Двете се затичаха по пътя, като внимателно заобикаляха следите, оставени от конете. След десетина минути спряха. Юнона вдигна отново Ирма на ръце и я понесе, този път наляво, към гората.
— Така! Сега да се върнем назад — каза негърката.
Скоро стигнаха до мястото, където бяха влезли в гората, и преминаха от другата страна на пътя.
— Така, сега добре! Мисис ще се върне в колибата, след малко ще дойде и Юнона.
Ирма обаче остана на мястото си, като наблюдаваше учудено действията на Юнона. Негърката се върна отново на пътя и го пресече заднишком. След това двете се върнаха в колибата.
— Юнона, не можах да разбера каква цел преследваше с това сноване напред-назад? — попита Ирма. — А и защо ходеше заднишком?
— Това проста работа — отговори негърката. — Нашите стъпки водели в гората вдясно от пътя и така лесно можели да ни открият. Но Юнона хитра. Тя направила следи, вървейки заднишком, за да се мисли, че сме вляво от пътя. Ако хората се върнат, ще тръгнат по тези стъпки. Ще влязат в гората и ще ни търсят, но няма да ни намерят!
— Ами следите от краката ни, когато влязохме в гората отдясно?
— Юнона ги изтри с листа и вече ги няма.
Ирма обаче не можа да се успокои напълно. Тя съзнаваше, че в много отношения Юнона беше права, дори се учудваше на качествата, които притежаваше това черно момиче. Знаеше, че Юнона ще направи всичко възможно, за да й помогне в бедата. Но какво можеше да стори едно момиче срещу трима мъже? Тази мисъл не й даваше покой.
— Сега мисис трябва да си легне. Юнона ще бди, за да чуе, ако конниците се върнат. Утре рано ще тръгнем отново.
Ирма влезе в колибата и легна на импровизираното легло, направено от Юнона. Беше много уморена от изминатия път и скоро потъна в дълбок сън. Негърката остана будна край огъня, който почти загасваше. И най-малкият шум нямаше да остане нечут, но засега всичко беше спокойно.