Графиня просякиня

Едно ужасно предположение

Ирма преживяваше тежки дни. От малкото спечелени пари трябваше да поддържа прилично облеклото си и да се храни. Всички други нужди бе потиснала и оставила настрани. Като отблъскваше с респектираща гордост всички доброжелателни предложения, които й бяха правени, тя си лягаше вечер полугладна.

Хазайката й мислеше, че тя се преструва, и се ядосваше на нейната необщителност. На няколко пъти тя бе й дала да разбере, че очаква от Ирма друг род печалба, някакъв особен вид комисиона за стаята, която бе й дала под наем.

Ирма прекарваше свободното си време съвсем сама, винаги под страх и в пълно уединение. Всяка вечер тя се качваше на сцената бледа и мълчалива и на страдалческите й устни никога не се показваше усмивка.

От няколко дни обаче положението й се бе влошило още повече. Колегите й от сцената, които досега не смееха да я закачат и ругаят, започнаха да прибягват до други действия, за да изливат върху нея яростта, завистта и омразата си. Една вечер, докато пееше, Ирма почувства, че някой я закачи за роклята. Когато се прибра в стаята си, с ужас установи, че някой бе излял върху роклята й киселина, така че на това място тя бе съвсем обгоряла. При все това Ирма трябваше да бъде благодарна, че течността не беше докоснала тялото й.

Когато повикаха съдържателя и казаха за случилото се, тя вдигна рамене с безразличие и каза:

— Мъжът ми не е отговорен за това, ще трябва да купиш нова рокля.

— И да се обвържа още повече — отвърна Ирма разплакана.

— Много съжалявам, но не мога да направя нищо — заяви й собственикът на заведението. — Плачът няма да ти помогне!

Вратата бе останала полуотворена и зад нея се чу глас:

— Е, какво става тук?

Това беше един възрастен миньор, когото другите посетители уважаваха. Съдържателят му обясни накратко какво се бе случило.

— Ще купите нова рокля на мис Ирма — каза твърдо работникът.

— Съвсем не ми е до купуване на нова рокля — отвърна онзи.

— Така ли? Добре тогава! Ако утре вечерта дойда и видя, че не си изпълнил искането ми, ще трябва да затвориш бараката си, защото нито едно от нашите момчета няма да стъпи повече тук. Трябва добре да разбереш това!

— Но аз не мога…

— Дръжте си устата! Ще го направите ли или не?

— Да — уплаши се съдържателят.

— Вие сте безсрамник, който експлоатира бедното момиче. То печели с толкова труд своите мизерни няколко цента. Друг път да не чувам подобно нещо!

Миньорът се приближи до съдържателя и тикна юмрука си под носа му. Последният отскочи уплашено назад и се отдалечи с бързи крачки.

От тази вечер собствениците на шантана бяха все мълчаливи и мрачни. Няколко дена наред те бяха зле настроени към Ирма.

Момичетата забелязаха това и станаха пак дръзки и нахални. Те често се съветваха помежду си тайно от Ирма и тя усещаше, че й кроят нещо.

Една вечер в заведението имаше само няколко посетители. Беше още рано. Ирма току-що беше привършила изпълненията си, когато чу шум зад гърба си. Разместиха се столове и момичетата започнаха да си шушукат полугласно.

— Тази вечер пръстенът беше на ръката ми — каза Маджия, бившата любимка на червенокосия ирландец.

— Сигурна ли си? — попита я друга.

— Разбира се, как да не съм. Когато отидохме да се мием, го свалих от пръста си и го сложих на масичката.

— Тогава го потърси пак там.

Маджия отиде нататък.

Обикновено Ирма идваше по-късно от другите момичета и трябваше да минава през гримьорната. Те знаеха това и бяха намислили да го използват.

След няколко минути Маджия се върна.

— Е, намери ли го? — попитаха я другите.

— Не е там — отговори тя.

— Така ли? Той беше много скъп.

— Да, струва доста — каза Маджия.

— Тогава да го потърсим заедно. Ще огледаме навсякъде, дори и в нас самите.

— И във вас ли? Пази Боже! — възпротиви се Маджия. — Не мога дори да си го помисля. Познавам ви много добре.

— Но за да не се съмняваш в нас… — извикаха всички момичета в един глас.

— Я не говорете глупости — каза привидно разсърдена Маджия. — Аз последна бях в гримьорната. След мен никой не е ходил там.

— Ами, струва ми се, че не е никой — обади се един глас.

— Кой?

— Новата певица, беднячката! Тя идва по-късно.

Момичетата започнаха да си шепнат възбудено и високо.

Ирма беше в своята стая и чакаше реда си за изпълнение. Внезапно чу приближаващи се стъпки. Внезапно вратата се отвори рязко и на прага застана Маджия, последвана от приятелките си.

— Какво търсите? — попита строго Ирма.

— Имаме само един въпрос — отвърна Маджия и очите й светнаха от злоба.

— Кажете!

— Искам само да попитам дали не сте намерили някъде моя пръстен?

— Вашият пръстен ли? Не разбирам — учуди се Ирма.

— Оставих го в голямата гримьорна. Сега го няма там. Вие сте минали оттам последна.

Ирма се изправи пред безсрамницата. Погледът й излъчваше гордост и решителност.

— Ако бях намерила каквото и да е, щях веднага да го предам на собственика на заведението. Не съм виждала никакъв пръстен. А сега бъдете така добри да се оттеглите!

Като каза това, тя посочи вратата на момичетата. Маджия се изсмя подигравателно.

— По-спокойно, любезна! Ние знаем, че тихата вода е най-дълбока. Искаме само да претърсим стаята.

— Нахалници! — извика Ирма ядосана. — Вървете си веднага или ще извикам съдържателя!

— Викай го, щом искаш. Ние ще си свършим работата.

Като по даден сигнал момичетата се втурнаха в стаята и се нахвърлиха към малкото мебели, като отвориха всички чекмеджета.

— Ще излезете ли от стаята ми или не? — викаше Ирма. Тя гледаше като обидена принцеса.

Изведнъж Маджия изпищя:

— Ето го!

Тя сочеше пръстена, сложен върху един шкаф.

— Това е моят пръстен — каза Маджия. — Как се е озовал тук, в твоята стая?

— Пръстен ли? Не знам нищо — отвърна Ирма.

— Този пръстен е мой — повтори Маджия. — Виж къде го намерих.

— Това е подлост! Безсрамен заговор! — ядоса се още повече Ирма.

Другите момичета бяха се струпали на вратата.

— Ей, виждате ли — обърна се към тях Маджия с явно злорадство в гласа, — хитрата нещастна преструвана е откраднала пръстена.

— Извикайте полиция! — извикаха няколко гласа.

Ирма се беше отпуснала безпомощно на един стол. Вълнението бе подкосило краката й.

На вратата се появи униформен полицай.

— Тишина! — заповяда той строго.

Всички момичета сочеха с пръст Ирма, която седеше на стола, без да мръдне. Полицаят трепна. Погледът му се отмести от бледата и сломена красива жена върху разкривените и подпухнали лица на момичетата, които с нетърпението си да видят Ирма арестувана неволно издаваха някакво злорадство и преднамереност, които един полицай е длъжен да долови.

— Къде беше намерен пръстенът? — попита той след малко, като огледа внимателно стаята.

— Там, на шкафа. Приятелката ми го намери. И аз бях тук — каза Маджия.

Полицаят усещаше, че се разиграва някаква игра, но трябваше да изпълни дълга си. Той се приближи към Ирма.

— Съжалявам, но трябва да ме последвате в участъка. Там ще изясним всичко.

Ирма се олюля, но полицаят я прихвана внимателно. Той изпитваше едно необяснимо състрадание към обвинената.

Момичетата започнаха да се кикотят радостно.

— Направете място! — извика изведнъж силен глас. На вратата, привлечени от шума, се показаха и други посетители.

— Какво става тук? — попита някой.

Преди полицаят да отговори, Маджия изкрещя:

— Сега ще разберете какво става! Тази жена е крадла. Откраднала ми е пръстена. Намерих го тук, в нейната стая.

— Лъже! — прогърмя някакъв мъжки глас. Един млад миньор разбута насъбралите се зяпачи и застана пред полицая.

— Истина е! — отвърна Маджия, веднага след това нададе силен писък. Ръката на миньора я бе хванала за лакътя и я стискаше като с клещи.

— Пуснете ме! Помощ!

— Безсрамница! — извиси ядосано глас работникът. — Аз преди малко бях в коридора и те видях тук. Какво търсеше?

— Да — потвърди приятелят му, който също се беше промъкнал напред. — Така е! Маджия идва тук. И аз я видях! Помислих си, че тази стая е нейна, но сега разбирам, че е била чужда.

— Лъжа — извика Маджия, но младежът я бутна към стената.

— Нещастнице, ще кажеш ли какво търсеше тук? — обади се пак първият миньор. — Ще признаеш ли изобщо, че си идвала тук в отсъствието на тази жена?

Момичето подскочи като гумена топка от здравата ръка на мъжа.

— Пусни ме, пусни ме — викаше Маджия.

— Говори или ще ти извия врата!

— Да, бях тук — изпъшка тя. — Исках само…

Силна плесница изплющя по лицето й. Полицаят хвана ръката на миньора.

— Така не може! Това е саморазправа.

— Така е, дявол да го вземе, но нима може да остане спокоен човек при такова нещо! Ако не бях дошъл, какво щяхте да направите на тази бедна жена!

Полицаят вдигна Маджия. Той трудно скриваше удовлетворението си, че интригантката беше наказана без неговата намеса.

— Пуснете я да се измие и ще я заведа в участъка — каза той. — Но какво стана с приятелката й?

Съучастничката на Маджия, като видя, че работата взема неблагоприятен обрат, си плю на петите и бързо напусна заведението.

— Ще я намерим! — забеляза спокойно полицаят. Той избърса кръвта от лицето на Маджия, качи се с нея в един файтон и я отведе в полицейския участък.

Ирма още не можеше да се съвземе. Всички се събраха около нея и започнаха да я успокояват.

— Това е било просто шега, мис — каза нейният спасител. — Имахте късмет, че пристигнах навреме.

Ирма му подаде мълчаливо ръка в знак на благодарност.

— Мъчно мога да понеса този срам — каза тя с треперещ глас, все още сломена от обвинението срещу нея.

— Нищо, успокойте се. С хора от подобен род човек не бива да се церемони, нито пък да страда заради тях. Сега Маджия може да е доволна. Ще полежи за това няколко месеца в затвора.

Междувременно пристигна и собственикът на заведението.

— Виждате ли какви неприятности ми се струпват на главата? — заоплаква се той.

— Получавате, каквото заслужавате — отговори му миньорът, усъмнен в неговата искреност. — Къде бяхте досега? Бяхте длъжен да вземете отношение! Къде се крихте досега? Ако бяхте на мястото си като собственик на това заведение, нямаше да се случват подобни работи.

— Но какво да правя? — продължи да се оплаква съдържателят. — Долу, в салона, всичко е наопаки. Посетителите до един научиха за станалото.

— Толкова по-добре! Нека знаят с какви жени работите на сцената си.

— Това не може да се издържа повече! — каза отчаян собственикът. — Успокоявах ги, но те дори ме удариха, макар че не се разправях с тях. Клиентите ми хвърлят и чупят бутилки и чаши.

И наистина откъм залата долиташе страшен шум.

След като се успокоиха посетителите, в залата се разнесе песента на Ирма. Нежната мелодия окончателно уталожи страстите. Тази жена умееше да трогва и привлича и най-твърдите сърца с чистотата на своята душа.

Само едно тя не можа да направи — да победи злото в Артур. Но нима неговото сърце беше човешко!