Графиня просякиня

Скитница

Отминаха още две години.

В някаква бедна къщичка една хубава жена бдеше над своето болно дете. Крехкото телце гаснеше бавно в малкото креватче. Лекарят не даваше никаква надежда за спасение. Майката, трепереща над леглото, беше дъщерята на граф Хоенщайн, преминала след дълги страдания в Америка, за да търси неверния баща на своето дете. Но вместо да намери него, тя беше на път да загуби и своята рожба. Лекарствата се бяха свършили, а тя нямаше пари за нови. Освен това не беше плащала наема за жилището от месеци.

Жената се стресна. Някой ходеше по коридора. Вратата се отвори и влезе един едър мъж. Без да поздрави, той попита грубо:

— Ще си платиш ли наема?

— Имайте още малко търпение — промълви с умоляващ глас Ирма. — Детето ми е болно и през това време нямах възможност да работя, за да спестя нещо.

— Твоята жаба не ме интересува! Искам да зная ще платиш ли или не?

— Бъдете снизходителен, имайте милост към детето ми! — молеше жената. — Изчакайте още няколко дни!

— Какво? Няколко дена ли? Ако до довечера не ми платиш, ще те изхвърля на улицата!

Човекът излезе и тръшна вратата след себе си.

— Велики Боже, какво да правя сега! — стенеше Ирма с прибрани като за молитва ръце.

В терзанията си тя не чу, че някой чука на вратата. Влезе строен мъж във военна униформа.

Той я повика по име.

Тя се стресна и се изправи: пред нея стоеше началникът на полицията в Ню Йорк.

— Господи — извика тя.

— Добър ден — поздрави мъжът.

— Боже мой, мистър Роджър, откъде знаете, че живея тук?

Той се приближи към нея и се вгледа в лицето й, което въпреки всички страдания беше запазило благородните си черти. После хвана ръката й и каза:

— Най-после ви намерих! Много разпитвах за вас. По една случайност попаднах на следите ви. Чувствам се щастлив, че ви виждам!

Ирма се изчерви, притеснена от погледа на мъжа.

— Вие знаете, че много се интересувам за вас — продължи мъжът.

— Бях принудена да напусна работа, преместих се в тази квартира, за да започна отначало.

Човекът я гледаше състрадателно. Разбираше защо се беше преместила в този бедняшки квартал. Благородното й сърце не й позволяваше да приеме неговата поддръжка.

— Скъпа — започна той, — нима забравихте, че ви предложих моето приятелство. Още от първия ден, когато стъпихте на американска земя, взех присърце вашата съдба. Доверието ви към мен тогава ме направи извънредно щастлив. Така се чувствам и сега, защото ви намерих отново.

— Не ми се сърдете, но не можех повече да остана под вашата опека — отбеляза тя.

— Ирма — извика Роджър разпалено, — твърде малко ме познавате! Наистина ли никак не ви интересувам? Защо отблъсквате помощта ми въпреки неволята, в която се намирате? Колко ли трябва да сте страдали, откакто не съм ви виждал!

Тя бе навела глава, скрила лицето си в длани, и плачеше.

— Претърпели сте толкова много, без да се оплаквате и без да ме потърсите за помощ — мен, вашия искрен приятел!

— Не говорете повече, мистър! Вярвайте ми, не искам да съм ви в тежест.

Мъжът стоеше пред нея, покъртен от сълзите й. Мъчеше се да сдържи вълнението и чувствата си.

— Ирма — каза той, — повече не мога да мълча, да потискам чувствата си. Аз ви обожавам и не мога да ви сравня с никоя друга жена! Обикнах ви още от първия ден. Красотата ви ме омая, а достойното ви за благородник държане ме направи щастлив. Моля ви, не ме отблъсквайте!

— За бога, мистър, престанете, не ме правете още по-нещастна, отколкото съм!

— Моля ви, изслушайте ме докрай! Днес оставям съдбата си във ваши ръце. Позволете ми да се погрижа за вас и детето ви. Станете моя жена!

Ирма посрещна думите му с вик на изненада.

— Не ми казвайте, че не изпитвате същите чувства към мен — продължи Роджър. — Бъдете сигурна, че ще се привържете към мен. Ще ме опознаете. Заклевам се, че ще сторя всичко, което мога, за да направя вас и детето щастливи.

— Мистър Роджър — каза Ирма, — аз много ви уважавам, но въпреки това не мога.

— Не ме отблъсквайте, Ирма! В този момент от вас зависят моят живот и моето щастие. Обичам ви и не мога без вас. Искам да ми обещаете само едно: че ще се опитате да ме обикнете!

— Моля ви, не ме измъчвайте повече. Оценявам предложението ви и бих се радвала, ако можех да ви ощастливя, но не мога да стана ваша жена.

— Не продължавайте! Не отблъсквайте любовта ми. Не бих разговарял за това с вас, ако не бях обмислил всичко. Не ме води никаква нечиста мисъл, а единствено любовта ми към вас. Аз съм достатъчно състоятелен, за да осигуря на вас и детето ви спокоен живот.

— Не, мистър Роджър, не! При мен няма място за колебание. Не мога да приема предложението ви. Не настоявайте!

— Но защо, обяснете ми!

— Защото не съм свободна! Съпругът ми е жив.

— Жив?! Тогава защо не е при вас? Впрочем това също не е пречка. Можете да се разведете с него и да се ожените за мен.

— Аз съм негова съпруга и ще остана такава! Ще остана вярна на клетвата, която съм дала.

Роджър не отговори нищо. Той пусна ръката й и се отправи съкрушен към вратата.

След като си отиде, Ирма коленичи, за да измоли прошка от Бога за болките, които причини на този човек.

Скоро след този случай дойде раздавачът и й подаде един плик. Когато Ирма го отвори, от него изпадна банкнота от хиляда долара. Освен нея в плика имаше и бял лист, на който бяха изписани само няколко думи: „За вашето дете!“.

Тя заплака и мислено благодари на онзи, който й беше изпратил парите. После излезе да купи лекарства.

На един ъгъл забеляза някаква двойка: красива жена и млад мъж с надменно лице.

— Артур! — извика тя, като се взря по-добре в него.

Но той бързо изчезна в навалицата. Ирма беше видяла човека, който я беше отвлякъл от бащиния й замък, за да я напусне няколко дни след венчавката, и сега също не искаше да я види.