Графиня просякиня

Апостолът на мормоните

Семейство Уилмингтън направи добро впечатление на Ирма. Мъжът обясни, че дълги години е бил управител на търговска къща, но вече се е оттеглил от работата. Съпругата му явно беше сърдечна жена, защото се отнесе с разбиране към Ирма.

— Направи ни кафе — нареди й Уилмингтън.

— Сега! Вие, мисис, седнете на канапето. Не се безпокойте, ще ви разкажем всичко, което желаете!

В този миг на вратата се почука.

— Влез! — извика Уилмингтън.

Вратата се отвори и в стаята влезе висок, снажен мъж.

— О, мистър Уолстън! Радваме се, че ви виждаме!

Изглежда, гостенинът беше много уважаван в този дом.

— Нали ще изпиете едно кафе? — покани го Уилмингтън.

— Благодаря, с удоволствие — прие Уолстън.

— Нали знаете, че винаги сте желан гост в този дом.

Още с влизането си Уолстън погледна Ирма.

— Мисис Норт — мистър Уолстън — представи ги Уилмингтън един на друг.

След това всички седнаха около масата. Ирма огледа любопитно новодошлия. Беше облечен в черен костюм, който стоеше добре на снажната му фигура. Тъжните черни очи го правеха още по-привлекателен. Дълга черна брада красеше благородното му лице. Тя падаше чак на гърдите му и това придаваше нещо патриархално на целия му външен вид. Той също се вгледа с интерес в Ирма, която разговаряше с Уилмингтън.

— Вие сте виждали момиченцето. Смятате ли, че това е моята Лидия?

Уилмингтън повдигна рамене.

— Виждах я няколко пъти, но не мога да ви кажа как се казва. Нито аз, нито съпругата ми сме питали за името й.

— Моля ви, опишете ми я как изглеждаше? — примоли се Ирма.

— Ами както всички момиченца на четири-пет години. Имаше черна коса и черни очи. Виждаше се, че не е американче, защото знаеше само няколко английски думи. Постоянно повтаряше, че иска да отиде при майка си.

— Това е моята Лидия! — възкликна болезнено Ирма.

Тя зададе още няколко въпроса за външния вид на детето.

Отговорите окончателно я убедиха, че това е било нейното момиченце.

— Но защо Алис не носи кафето? — обърна се Уилмингтън към жена си.

В този миг вратата се отвори и влезе едно момиче.

— Това е дъщеря ни Алис — представи я Уилмингтън на Ирма.

Момичето поздрави и постави на масата поднос, на който имаше чаши с кафе. След това седна до родителите си.

— Какво мислите да правите сега, мисис Норт? — попита Уилмингтън.

— Единственото, което трябва да направя, е да тръгна за Солт Лейк Сити.

— Но той е доста далече оттук и това ще ви струва много скъпо.

— Нямам никакви пари, но вярвам, че бог ще подкрепи една нещастна майка в трудния й път — заяви решително Ирма.

Уолстън я погледна изпитателно, но не каза нищо. Ирма изтри с кърпата насълзените си очи и не забеляза заговорническите погледи, които си размениха двамата мъже.

— Днес ще останете у нас, а утре ще обсъдим с какво можем да ви помогнем. Поговорката казва: „Добрият съвет идва сам на следващия ден“ — отбеляза Уилмингтън.

— Не мога да приема гостоприемството ви! — възрази Ирма.

— Защо не, мисис? Настоявам да останете тази нощ! Алис ще приготви за вас стаята за гости.

В този миг Ирма си спомни за Юнона.

— Водя и една негърка, мистър — каза смутено тя.

— Ваша прислужница ли е? — запита мисис Уилмингтън.

— Срещнах я по пътя и тя пожела да тръгне с мен. Честно казано, много съм й задължена.

— Знаете ли, не мога да ги понасям тези негри. Въпреки това ще преспи и тя тук — разбира се, в помещението за прислугата — реши Уилмингтън. — Ще наредя да я доведат, мисис.

Алис стана от масата, за да предаде на прислугата нарежданията на баща си, и те продължиха разговора си. Ирма не вземаше участие в него, защото мисълта за Лидия не я напускаше.

След известно време на вратата се почука и влезе една прислужница.

— Е, намери ли негърката? — попита Уилмингтън.

— Да, мистър, в моята стая е — отвърна малко сърдито прислужницата, — но аз не мога да спя с нея в една стая.

— Така ли? Защо да не можеш?

— Защото е много мръсна! Всички хора, които ни срещаха по пътя, ни се подиграваха. Като дойдохме тук, ми изпи кафето, мистър. Аз й направих забележка, а тя ми удари такъв шамар, че паднах на земята!

Ирма се почувства доста неудобно от разказа.

— Моля да ме извините за неприличното държане на негърката! С ваше позволение ще отида да я видя.

Намери Юнона в стаята на прислужницата, легнала на леглото й. По веселото й лице се четеше, че е доволна от развитието на нещата.

— Как можа да направиш това, Юнона! — упрекна я Ирма.

— Прислужницата получи това, което заслужаваше — невъзмутимо отвърна тя.

— Но не можеше ли да не я удряш?

— Юнона не е виновна! Видях кафето и помолих прислужницата да даде и на мен. Тя си взе кафето и извика: „Проклета негърка!“, а след това удари Юнона. Тогава Юнона отвърна и тя получи един хубав удар по главата.

В този момент в стаята влезе Алис и каза:

— Мисис, стаята ви е готова! Можете да си починете — това ще ви подейства добре.

Момичето беше много любезно, а сините му очи излъчваха доброжелателство. То беше разбрало трагедията на нещастната майка и искаше с гостоприемството си да разсее тъгата й. Ирма, трогната й благодари и Алис я поведе към стаята за гости.

В салона бяха останали само Уилмингтън и Уолстън. Домакинът дори беше заключил вратата, за да разговарят спокойно.

— Е — попита след продължително мълчание Уилмингтън, — какво ще кажеш за този случай?

— Кажи ми истината, Уилмингтън! Наистина ли намереното момиченце е дъщеря на тази жена?

— Сигурен съм в това!

— Много добре!

— Не разбирам какво искаш да кажеш? — учуди се Уилмингтън.

— Ще ти обясня — отговори самодоволно Уолстън. — Я ми кажи как възприемаш тази мисис Норт? Или, по-точно казано, как я възприемаш като жена?

— Хубава е! Доста е хубава!

— Хубава! — изгледа го гневно Уолстън. — Тя е красавица, драги, това е жена с изключителна красота!

— Ако не го бях чул с ушите си, не бих повярвал, че ти, апостолът на сектата ни, все още имаш влечение към женските прелести — каза иронично Уилмингтън.

— Тя е истински ангел — промълви с пламтящи очи Уолстън, — изпратен от бога за нашия пророк!

За да добият ясна представа читателите за сектата на мормоните, би трябвало да разкажем за нейното създаване. Тези така наречени „светци на върховния ден“ създадоха това религиозно общество през 1805 г. То беше ръководено от Джоу Смит, който написа мормонската библия. През 1840 г. мормоните построиха в щата Илинойс град, който беше разрушен от противници на мормоните, а пророкът Смит беше убит. На негово място мормоните избраха за пророк Бригъм Янг и построиха града Солт Лейк Сити в щата Юта. Новият пророк въведе многоженството (полигамията). По това време в щата Юта имаше около двеста и петдесет хиляди мормони.

Уолстън беше един от така наречените апостоли, които мормоните изпращаха в източните щати, за да печелят нови последователи. Но този път той имаше и друга цел.

Уилмингтън беше таен привърженик на сектата. За това не знаеха нито съпругата му, нито дъщеря му. Уолстън беше го склонил да се пресели заедно със семейството си в Солт Лейк Сити. Алис беше определена да стане втора жена на Уолстън, който беше един от влиятелните мормони. Уилмингтън се надяваше, че дъщеря му ще се примири със съдбата си, а и Уолстън беше обещал, че тя ще живее с него в охолство. Той каза на семейството си, че е купил в Юта голямо имение на ниска цена, продаде къщата в Марвил и сега цялото семейство заедно с Уолстън трябваше да замине за Солт Лейк Сити.

— Взех решение да вземем с нас и мисис Норт! — твърдо заяви Уолстън.

— Само ако тя иска да дойде с нас — отвърна Уилмингтън.

— Лесно ще я убедим! Ще дойде като компаньонка на Алис, пък и нали иска да намери детето си. А когато пристигнем, ще мога да изпълня и моята мисия.

— Каква е тази мисия? — поинтересува се Уилмингтън.

— Трябва да намеря нова съпруга на нашия пророк.

— Нова съпруга? Та той вече има шест жени!

— Истина е, но те вече не са толкова млади.

— Разбирам, разбирам… — засмя се Уилмингтън.

— Само трябва да внимаваме да не подуши нещо полицията, докато пристигнем в Солт Лейк Сити. След като тя стане съпруга на пророка, никаква човешка сила не може да я накара да напусне дома му. Убеден съм, че и ти знаеш стария американски граждански закон: „Моят дом е моята крепост!“.

— Но дали ще успееш?

— Трябва да успея, нямам право да разочаровам пророка!

— Ами негърката, която мисис Норт води със себе си? Какво ще правим с нея?

— Тя не ни трябва, затова ще остане тук — отвърна Уолстън.

— Но дали мисис Норт ще се съгласи? — усъмни се Уилмингтън.

— Сигурен съм, че желанието й да види детето си ще надделее.

— Може би си прав. Искам пак да ми се закълнеш, Уолстън, че моята Алис ще живее в охолство!

— Дори раят не е по-привлекателен за божите избраници! А и ти ще живееш добре. Имението ти се намира близо до Солт Лейк Сити. За разноските няма нужда да се грижиш, защото аз ще ти дам значителна сума мормонски пари.

— Това е добре, но как да кажа на жена си? — изпъшка угрижено Уилмингтън.

— В края на краищата тя ще се съгласи.

— На тебе ти е лесно, но питаш ли мен? Друго би било, ако Алис ти ставаше законна съпруга… Това би убедило жена ми, но сега…

Уолстън поклати глава.

— Не! Законите на правоверните не могат да се променят. Каквото е решено, това и ще стане! Време е вече да тръгвам, Уилмингтън. Поздрави от мое име дъщеря си и мисис Норт.

Уолстън се сбогува и напусна къщата. Нито един от хората, които го виждаха по улицата, не би могъл да предположи, че под изисканата му външност се криеше желязна воля, която преди малко беше решила съдбата на две невинни сърца.