Графиня просякиня

Ново нещастие за Ирма

Работите на цирка на ДʼАлбер тръгнаха добре. Излизането на новата ездачка възбуждаше всеобщ интерес. Посетителите се тълпяха всяка вечер пред касата и мнозина трябваше да се връщат без закупени билети. Но най-голям интерес към хубавата артистка проявяваше мистър Харисън. Той беше винаги между тези, които посещаваха Ирма в гардеробната. По всякакъв начин искаше да наложи на вниманието й своята личност, която не се радваше на особени симпатии сред гражданството на Хюстън. Харисън беше известен като подъл и малодушен човек и ако не беше неговото баснословно богатство, много врати в града щяха да бъдат затворени за него.

При все че Ирма намираше приятелски поглед за всеки от тези, които я наобикаляха всяка вечер, никой не можеше да се похвали, че е изтръгнал някоя по-нежна усмивка от нейните несравними устни.

Мистър Харисън вярваше твърдо в магическата сила на парите и мислеше, че за него няма нищо непозволено. Затова веднъж той направи едно колкото странно, толкова и необмислено предложение.

— Какво бихте казали, мис, ако ви предложа да прекарате известно време в имението ми, което е достойно да приеме една толкова красива жена като вас!

— Ще кажа — отговори Ирма, без да се колебае, — че си позволявате да ми правите покана, без да мислите!

Този отговор обърка Харисън и той напусна гардеробната смутен и видимо недоволен. След този случай Харисън не се виждаше вече между почитателите на Ирма. Това донякъде я зарадва, защото тя го понасяше с мъка и ако го търпеше, то бе заради директора на цирка, който не желаеше да изгуби като посетител този богат чифликчия. Колегите на Ирма бдяха над нея и я пазеха от нежелания гост, когото не оставяха насаме с нея. Но от всички най-ревностен беше клоунът. За него Ирма беше неземно същество, слязло на земята, за да ги спаси от явна гибел. Той не можеше да забрави, а заедно с него и останалите членове на трупата, че тази прекрасна жена им бе върнала отново радостта и работата. Когато Ирма му благодари за неговата тактична намеса, с която отстрани нахалния Харисън, клоунът не можа да се въздържи и й каза:

— Не вие на мене, а ние на вас трябва да благодарим. Бъдете уверена, че сме готови да се жертваме за вас! Само ако знаехте какво преживях, като гледах болната си стара майка да гладува… Сърцето ми се късаше от мъка, а не можех да сторя нищо… нищо, с което да облекча нейните страдания… Тогава се явихте вие… и аз… ние…

Той не довърши. Вълнението го надви, той се обърна и бързо се отдалечи. Ирма тихо промълви след него:

— Беден, но достоен за завиждане! Той поне има майка си, а аз — никого!…

Представлението беше свършило и ДʼАлбер се показа на вратата, сияещ от радост.

— Как бих могъл да ви се отблагодаря! — каза той на Ирма. — Не само че ме спасихте от гибел, но и осигурихте моя цирк завинаги. Моля ви да приемете един незначителен подарък.

С тези думи директорът поднесе на Ирма пачка банкноти, но тя отблъсна парите с една колкото тъжна, толкова и прекрасна усмивка.

— Не се съгласих да играя във вашия цирк, за да печеля, мистър ДʼАлбер — каза тя. — Вие имате още много дългове. Докато не се избавите от всички притеснения, отказвам да приемам всякакви извънредни възнаграждения. Използвайте тези пари за повишаване на заплатите на останалите артисти и за закупуването на нови коне, които са необходими за разширението на цирка!

— Чудна жена! — казваше директорът на клоуна и жокея на път за дома. — Ако не знаех, че е човешко създание, бих помислил, че провидението ми е изпратило на помощ ангел!

Тогава клоунът разказа за неприятностите, които Ирма трябваше да понася от страна на Харисън. Тримата млъкнаха, сякаш бяха потиснати от голяма грижа. Клоунът извика:

— Аз ще бдя над нея, каквото и да ми струва това!

— Да, ще бдим над нашата спасителка — отвърнаха другите като ехо на неговите думи.

Скоро Ирма стана любимката на целия град. Към нейната слава на отлична и безстрашна ездачка се прибавяше и споменът за нейния подвиг, когато тя спаси децата от явна смърт.

Циркът беше винаги препълнен. Често, докато яздеше Ромео на арената, Ирма отлиташе в мислите си далече, при Лидия, при своя баща, после си спомняше за Мери, Роджър… и сърцето й се изпълваше с горчива мъка. В тази минута тя изпитваше желание да има при себе си поне един от тях.

Мистър Харисън идваше, както и преди в гардеробната, но при всяко негово идване защитниците на Ирма бяха неимоверно находчиви в измислянето на разни трикове, с които смущаваха разговора му с красивата ездачка. Страстта на влюбения скотовъдец растеше от ден на ден, при все че Ирма го избягваше и отказваше да приема подаръците му.

Един ден тя получи писмо, чието съдържание я учуди и разтревожи. След като разкриваше чувствата си пред красивата жена, Харисън открито и правеше предложение за женитба. Същия ден вечерта той дойде в цирка за отговор. Ирма хвърли с презрение писмото на масата и каза:

— Благодаря ви за честта, но отказвам да ви стана жена!

— Сигурно се шегувате? — засмя се самоуверено мъжът. — Помислете само, Ирма, колко е голяма честта, която ви оказвам, като предлагам да се оженя за вас, една ездачка от цирка.

— Въпреки това трябва да ви откажа!

Подигравателен смях прозвуча в отговор на нейните думи.

— Необяснима гордост за една циркова артистка! — каза най-после Харисън, засегнат по най-болното място. — Достатъчно е да протегна ръката си, за да се сдобия с най-хубавото, най-богатото и най-просветеното момиче в Хюстън.

— Тогава желая ви успех, мистър — заяви Ирма студено и му обърна гръб.

Лицето на Харисън беше обезобразено от гняв. Той се върна в цирка и неговото състояние веднага направи впечатление на приятелите му. На техните въпроси той отговаряше уклончиво и лаконично. В главата му зрееше план за отмъщение. Все пак, преди да го приведе в изпълнение, той реши да опита едно последно средство. Беше си спомнил за слугинята на Ирма и един ден я посети в отсъствието на господарката й. Юнона го слушаше внимателно, но като разбра намеренията му, тръсна глава и каза:

— И вие сте като другите, които докараха бедната ми господарка до положението, в което се намира сега. Ето ви парите! Не искам да приема от вас нито цент!

— Добре! — почти изрева Харисън. — Знайте тогава, че никой, който дръзне да ме обиди, не остава ненаказан!

Той напусна стаята, като хлопна силно вратата след себе си.

Ирма беше спестила достатъчно пари и реши да напусне цирка, за да тръгне да търси Лидия. Директорът напразно я моли няколко пъти да остане известно време при него.

И така, денят на нейното последно представление дойде. Публиката се тълпеше отрано пред касата, за да може да види за последен път любимата си артистка. Програмата беше блестяща, тъй като директорът беше ангажирал нови артисти. Всички очакваха появяването на Ирма. Това обстоятелство даде възможност на нейните почитатели и обожатели да останат по-дълго в задните помещения на цирка.

Юнона също беше там. Докато се чудеше защо не забелязва Харисън, тя изведнъж съгледа неговото отблъскващо лице. Разсеяността на скотовъдеца веднага се хвърляше в очи. Но тази разсеяност беше само по отношение на околните. Харисън беше погълнат от мрачни мисли, които бяха издълбали две дълбоки, успоредни бръчки на челото му.

Всичко това се стори крайно подозрително на негърката и тя реши да наблюдава неприятния й човек. Трябваше на няколко пъти да се отзове на повикванията на господарката си, тъй че от време на време го губеше от очи. През едно от нейните отсъствия Харисън се приближи до жокея, който тъкмо извеждаше Ромео от конюшнята.

— Чудно хубаво животно! — каза той, като потупа коня по врата.

— Да, той е най-хубавият ни кон! — отговори жокеят, без дори да погледне този, който му говореше, тъй като цялото му внимание беше съсредоточено върху тълпата около Ирма.

Харисън премина от другата страна и започна да разглежда седлото, като даваше вид, че то много го интересува. Той дори го повдигна и това вече беше забелязано от Юнона.

— Какво ли се върти постоянно около седлото? — питаше се негърката. И тъй като всичко, което вършеше Харисън тази вечер, й се струваше крайно подозрително, тя реши да бъде още по-внимателна.

Но Юнона нямаше време да изпълни намерението си, защото Ирма я изпрати с някаква поръчка при Д’Албер. Той от своя страна я натовари с друга задача и тя загуби много време, докато се върне пак на мястото, откъдето можеше да наблюдава съмнителния мъж. Тя с мъка си проправяше път и бързаше натам. Все пак тя успя да пристигне в последния момент. Ирма вече се качваше на коня, подпомогната от директора. Ромео изцвили болезнено. Освен това беше неспокоен и раздразнителен.

— Какво ли му е? — учуди се директорът на странното поведение на това иначе хрисимо животно. — Ромео никога не е правил глупости! Стой мирен, Ромео, или…

И Д’Албер се закани на коня с камшик, но животното стана още по-неспокойно.

— Ромео не ми харесва — каза директорът на Ирма. — Слезте да проверим в какво се състои работата!

— Оставете на мен, мистър Д’Албер! — настоя Ирма, като се стараеше да успокои възбуденото животно. — Това може би е само някакво временно настроение. Щом излезем на арената, вярвам, че ще се оправи!

Директорът искаше да отговори нещо, но Ирма с леки удари подкара Ромео към арената. Завесата се вдигна и публиката я посрещна с бурни ръкопляскания.

Тъй като конят се вдигаше непрестанно на задните си крака, Ирма се навеждаше, без да иска, напред. По този начин Ромео ставаше по-мирен и започваше да тактува според музиката. Но щом Ирма се наклонеше назад, той отново ставаше неспокоен.

Публиката забеляза, че става нещо нередно, и още повече се впечатляваше от извънредната способност на ездачката да се справя с животното.

Харисън седеше на първия ред. Лицето му беше бледо и удължено. В очите му се четеше уплаха и смущение. Изведнъж конят застана прав като свещ. Д’Албер наблюдаваше това с голяма загриженост. Той изпрати един жокей към Ирма, но тя го отстрани с кимване на глава.

В това време един ужасен писък се изтръгна от хиляди гърди.

— Конят пада! — извика един гръмлив глас. Докато успеят да го задържат, животното се сгромоляса сред облак прах и остана да лежи на земята, простряно до красивата си ездачка. Под нейната глава се виждаше червено петно, което бързо се увеличаваше.

Музиката престана да свири. Дълбоко мълчание завладя целия цирк. Първи се опомниха офицерите. Неколцина скочиха на манежа и повдигнаха Ирма. Сред публиката се оказа и един лекар, който побърза да даде първа помощ на пострадалата. Тя все още не проявяваше признаци на живот.

Юнона изрева с див рев, в който болката се смесваше с жаждата за мъст. Негърката тичаше като обезумяла към мястото на злополуката.

— Погледнете всички тука! — извика тя, а очите й святкаха от гняв. — В седлото е пъхнат гвоздей.

Всички очи се устремиха към негърката, която държеше в ръката си един дълъг и остър гвоздеи, причинил нещастието.

— А тук е мръсникът, който искаше да погуби нещастната ми господарка! — извика отново Юнона и посочи с пръст Харисън, който се мъчеше да се скрие в навалицата. С един скок, подобно на тигрица, негърката го настигна и започна да стоварва юмручни удари върху лицето му.

— Аз те видях, проклетнико, ти пъхна гвоздея!

— Вярно е — потвърди и жокеят.

В един миг Харисън беше заобиколен от тълпа възмутени и раздразнени хора.

— Нещастнико! — извика един възрастен офицер. — Подлостта ти е престъпна!

— Милост! — извика треперещият от страх Харисън. — Исках само да се пошегувам.

— Направил го е, за да отмъсти на господарката, защото му отказа ръката си — провикна се Юнона.

— Позор! — екна нов глас и заглуши останалите. — Накажете подлеца!

— Да го обесим, да го обесим! — викна тълпата и всички се втурнаха към арената. Нито една ръка не се вдигна да защити Харисън, който бе свален на земята и бит жестоко.

— Милост, умирам! — хъркаше той.

— Ти имаше ли милост към нещастната жена? В ада е твоето място, негоднико! — ревеше тълпата и се хвърляше с ново настървение върху виновника.

Само намесата на полицията спаси Харисън от явна смърт. Натовариха го в една кола, за да го откарат в полицейския участък. Лицето му беше обезобразено до неузнаваемост. Синините и кървавите петна показваха, че човек не трябва да предизвиква негодуванието на тълпата, запазила чувството си за справедливост.

Докато се разиграваше всичко това, в гардеробната на артистката владееше гробна тишина, въпреки че беше пълно с хора. Там беше и Д’Албер, който с особено внимание следеше старанията на лекаря да изскубне Ирма от прегръдките на смъртта. Лицето му постепенно помръкваше, като виждаше, че младата жена не идва на себе си. Най-после не се стърпя и попита един от лекарите:

— За бога, докторе, кажете ми има ли надежда?

— Раната на врата не е много опасна. Засега не можем да кажем нищо положително. Ясно е само едно: получила е силно сътресение на мозъка. За по-обстоен преглед ще трябва да я пренесем в болницата.

— Напълно одобряваме вашето предложение — намеси се началникът на местния гарнизон. — Предлагам да отида още сега в болницата и да предупредя за постъпването на ранената.

Думите му донесоха всеобщо облекчение.

Директорът мина на арената, за да успокои публиката, която все още не искаше да се разотиде. Той вдигна ръка в знак, че иска да говори. В миг се въдвори пълно мълчание, защото всеки искаше да чуе неговите думи.

— Дами и господа! — каза директорът, дълбоко развълнуван. — Мога да ви съобщя само, че нещастната артистка е още жива. Полагат се големи грижи за нейното спасение. Моля ви от сърце да напуснете цирка. Всякакъв шум е вреден за ранената. След малко тя ще бъде пренесена в болницата. Убеден съм, че пострадалата беше ваша любимка, затова се надявам, че ще се отзовете на молбата ми!

Думите му имаха магически ефект. Раздразнените гласове стихнаха и всички напуснаха цирка с наведени глави.

В това време доктори те бяха заобиколени от артистите.

— Кажете ни ще оживее ли? За бога, ще я спасите ли?

На тези кръстосани въпроси докторите отговаряха единствено с вдигане на рамене. Само един сякаш се смили над тези искрени хора и каза:

— Всичко, каквото може да направи медицината, ще бъде направено.

Клоунът се олюля и приятелите му, ездачи и жонгльори, го задържаха да не падне.

— Ще умре — промълви той отчаян. — Тя се жертва за нас. На драго сърце бих дал живота си, за да спася нейния.

В това време се върна полковникът и съобщи, че всичко е готово за приемането на Ирма. Лекарите, подпомогнати от директора на цирка, положиха Ирма на носилката. Артистите със сълзи на очи я изпратиха до вратата. Пред входа на цирка имаше още много хора, които очакваха развръзката на тази трагедия.

Болницата не беше далече. Пациентката беше пренесена веднага в една широка стая, прозорците, на която гледаха към чудесна градина.

Лицето на управителката изразяваше дълбоко съчувствие, докато наблюдаваше болната. Изражението й изведнъж се промени и тя повика с жест директора.

— Как се казва пострадалата артистка?

— Ирма Норт — отговори ДʼАлбер.

— Норт ли? — повтори управителката тихо. — Тогава се заблуждавам. Стори ми се, че е една жена, която бях видяла някога в Германия.

В това време дойде да се сбогува полковникът и прекъсна техния разговор. Управителката тръгна да го изпрати до вратата. Д’Албер ги следваше. Когато възрастната жена му подаде ръка, той не се стърпя и каза:

— Искам да ви поверя една тайна, уважаема мисис…

Управителката го погледна учудено.

— Съобщих ви преди малко името на артистката, но забравих да ви кажа, че то не е моминското й име. За жалост не зная как се е казвала тя по баща…

Той замълча за малко и продължи:

— Нещастната жена не е артистка. Тя се съгласи да излезе на арената само за да спаси мене и другарите ми от гладна смърт… О, тя има ангелска душа и чисто сърце, въпреки че е преминала през хиляди изпитания… Знайте, че по рождение тя е графиня…