Графиня просякиня

Отвличането

Няколко часа преди това една лодка се приближи към къщата на вдовицата Брук, намираща се на крайбрежната улица Ривър стрийт. Беше тъмно и мъгливо. В лодката седяха двама души. Градският часовник удари седем пъти.

— И какво ще правиш, като вземеш детето? — попита единият.

— Не е твоя работа, Джим — каза Хари. — Господинът, който ни праща, е баща на това дете. Той си го иска, а майката го крие от него — така каза той. — Това е всичко, което знам. От нас се иска да изпълним поръчката!

— И това момиченце се намира в дома на пилота, който се удави миналата година!

— Да видим как ще стане работата — каза въглищарят Хари, докато поставяше фенера на дъното на лодката.

Двамата опряха лодката до кея, привързаха я за него и излязоха на пристана. Крайбрежната улица в този час беше утихнала. Светлината по нея беше оскъдна. Хари познаваше къщата на пилота Брук. Те скоро я намериха и се приближиха към нея.

— Старата е вкъщи — прошепна Джим, като видя светлината в един прозорец.

— Тогава да я изпратим някъде навън.

— Я да хвърлим преди това един поглед в стаята!

Погледнаха през прозореца. Насред стаята, над масата, се беше навела петдесетгодишна жена, която четеше нещо от една книга и едновременно с това плетеше чорап. В дъното на стаята имаше легло, а до него едва се забелязваше друго, по-малко. На него лежеше момиченцето на Ирма — Лидия. Вдовицата беше приспала детето и сега се утешаваше с четене на молитви. Смъртта на мъжа й я беше навела на религиозни съзерцания, с които тя уталожваше болката от самотата. През целия ден беше заета с детето. Тази жена имаше добро сърце и обикна много малката Лидия. Ирма не би могла да намери по-добра гледачка за дъщеря си.

Изведнъж някой почука на пътната врата. Брук трепна и постави очилата си. Кой можеше да бъде в този късен час! Тя отиде до вратата и я отвори предпазливо.

— Кой е? — попита.

— Отвори, майко Брук! — каза един глас. — Искам да ти кажа, че на около стотина крачки оттук от една кола изпаднаха въглища.

— Въглища ли? — възкликна жената.

Тя бе твърде пестелива и съобщението й напомни, че би могла да си вземе от въглищата, при това без пари. Вдовицата приготви един стар чувал и взе лопатата.

— Можеш да прибереш всичките въглища — добави другият човек.

Тогава тя видя лицето на Джим.

— Ами ти познаваш ли ме? — попита тя, като излизаше от къщи.

— Познавах мъжа ти и понеже ти остана вдовица и сама се бориш с живота, искам да ти помогна…

— Благодаря, благодаря! Къде са въглищата?

— Ей там долу, насред улицата. Побързай да ги събереш и да ги вдигнеш всичките, защото иначе друг ще ги вземе — каза Хари. — Аз трябва да тръгвам!

Брук се запъти към мястото, което беше посочил Хари. А той се направи, че тръгва в обратна посока. Но едва беше направил няколко крачки и спря. Джим се приближи към него. Двамата се върнаха бързо в къщата. Влязоха в стаята, Хари взе едно одеяло и уви в него спящото дете. След това те бързо излязоха и се отправиха към кея. Момиченцето се беше събудило и започна да плаче. Мъжете скоро стигнаха до лодката и Хари скочи в нея с детето.

Мисис Брук, която се връщаше с празни ръце, след като напусто беше търсила някакви въглища, чу детския плач, но не помисли, че той можеше да бъде на Лидия. Тя се върна в стаята, седна на стола и продължи да чете, без да се сети да погледне към спящото дете. Неговото мълчание за нея беше доказателство, че то спи дълбоко.

Някой почука на прозореца и се чу женски глас.

— Мисис Брук, моля те, отвори веднага — викаше тревожно Ирма.

Тя се втурна в стаята.

— Къде е детето ми?

— Спи си спокойно — отговори вдовицата.

Ирма се успокои и се отправи към леглото, но след малко нададе остър писък.

— Къде е детето ми? — изкряска тя.

Леглото беше празно. Брук не вярваше на очите си.

— Ти ме излъга, мизерница такава — викаше Ирма. — Кой е идвал тук? Казаха ми, че детето е в неговите ръце!

— Мисис Норт, къде е то, за Бога — повтаряше не по-малко изплашена вдовицата.

— Ти предаде детето ми! — изкрещя Ирма.

— Не, скъпа мисис! — кълнеше се Брук. — Не съм го предала, вярвайте ми. Какво става, Боже мой!

— Кой идва тук?

— Един мъж — отговори смутена старата жена.

— Бледен, с черна брада, нали? — каза Ирма.

— Не, идва един, който ми съобщи, че на улицата имало разсипани въглища… О, сега разбирам, че ме е подмамил с тези въглища, за да може да задигне детето.

— Познаваш ли го?

— Не. Не зная името му.

Сега вече Ирма разбра, че Артур не беше я излъгал. Детето наистина беше в ръцете му. Той беше откраднал последната радост в живота й.

— Значи не познаваш този въглищар? — попита тя пак Брук.

— Не, но той ми каза, че познава покойния ми съпруг.

— А не знаеш ли къде бих могла да го намеря?

— Не, дори не бих могла да го разпозная, защото лицето му беше черно от въглищния прах.

Ирма се сети за Роджър, началника на полицията в Ню Йорк. Този човек би могъл да й помогне. Тя реши да отиде при него. Поиска от Брук перо, мастило и хартия и когато ги получи, написа следното писмо:

Вдовицата Брук беше изтрила сълзите от лицето си.

— Вярвайте, не съм виновна! — каза тя с умоляващ глас.

— Вярвам — успокои я Ирма. След това излезе и пусна писмото в пощенската кутия.