Графиня просякиня

Джирарди и полковникът

Във Филаделфия граф Джирарди бе отседнал в същия хотел, в който беше живяла Ирма.

Италианският граф бе обслужван както от съдържателя, така и от цялата прислуга с голямо внимание и готовност като един от най-редките гости. Той получаваше ежедневно голяма кореспонденция, включително и шифровани телеграми, нещо, което явно говореше за широки и специални контакти.

Прислугата бе силно изкушена да узнае нещо за тази оживена и честа кореспонденция. Но той бе извънредно предпазлив и разумен и не оставяше нито едно писмо или какъвто и да е документ на масата или в чекмеджетата, тъй като бравите и ключовете в хотелите изобщо не представляват гаранция срещу любопитството.

Джирарди бе сериозен човек с живо изражение на лицето, облечен винаги в черни дрехи. Той бе сдържан, до известна степен дори студен и в хотела не го бяха видели нито веднъж да се развесели или да се позабавлява с нещо. Напротив, графът бе мълчалив и отбягваше околните.

Това негово държане отдаваха на обстоятелството, че е чужденец и че не може да говори добре на местния език.

През деня той не стоеше в хотела и се разхождаше сам. Вечер бе постоянен гост на Съливън, в чиято среда за него говореха с необикновен интерес.

Тази вечер пак имаше прием у сенатора Ууд. Там бяха събрани все богати хора. Домакинът бе много известен и симпатичен човек.

Джирарди отиде дотам с файтона на хотела, но малко по-късно, за да може да завари вече всички поканени гости.

Старият Ууд и зет му посрещаха гостите, повечето от които бяха стари познати на сенатора, и той съумяваше да каже на всеки по няколко приятелски думи.

Когато се появи полковник Уилсън, Ууд веднага отиде да го посрещне.

— За мен е голямо удоволствие, че ви виждам, любезни г-н полковник — каза му той. — Вчера ви очаквах, но вие не дойдохте. Знаете ли последната новина, една необяснима случка: мис Олденбург напусна града тази вечер. Не е известно накъде е заминала.

Полковникът остана смаян.

— Да, милорд. Това изненада и нас — продължи Ууд. — Никой не можа да узнае подбудите за това внезапно заминаване. Говори се, че е свързано с някаква тайна. Около мис се създават всевъзможни легенди.

— Значи тя е напуснала Филаделфия!

— Да, тази вечер, без да съобщи къде отива.

— Знае ли се поне накъде е тръгнала?

— Не. Но по всичко личи, че и вие сте влюбен в нея, както нашият Съливън.

— О, тази певица е едно чудесно създание!

— Интересна красавица.

— И какъв приятен глас!

Ууд хвана полковника под ръка и го отведе настрани.

— Знаете ли какво се говори? Казват, че тази хубавица е имала един много интересен разговор със своя секретар, подслушан от една прислужница в хотела. Оказва се, че тя има дете, едно момиченце.

— Това е много благодатна тема за клюкарите. И всъщност потвърждава и моите сведения. Вярно е, жената е омъжена.

— Добре, но знаете ли накъде е тръгнала? — прекъсна го полковникът.

— Ще узнаете и това. Съливън е наредил да бъде разследвано нейното тайнствено отпътуване. Той очаква всяка минута от своите шпиони подробни сведения. Ето че и той идва.

— Много искам да зная за къде е отпътувала мис Олденбург така неочаквано.

— Елате с мен. Ще питаме Съливън. Той е единственият, който е в състояние да разкрие тайната, и няма да миряса, докато не попадне на следите на изчезналата.

Ууд се приближи до двамата събеседници, поздрави графа. Уилсън се поклони сдържано и се обърна към Съливън, комуто прошепна няколко думи. Той се усмихна.

— Някаква прищявка сигурно, милорд! Една постъпка напълно в духа на необяснимите женски желания — отговори той. — Тя иска да изчезне и да предизвика сензация.

— А какво би било, ако се окаже, че мис Олденбург е женена и е тръгнала да търси своето дете?

— Вие вярвате ли на подобно нещо, полковник?

— Знаете ли посоката, в която е поела?

— Да, наредих да проучат. Що се отнася до тръгването й, то е било толкова тайно, че удивлява всички ни — отговори Съливън, смеейки се. — Никаква следа не е оставила. На пръв поглед изглежда, като че ли е заминала с влака. Но всъщност не е така. Моите подчинени ми донесоха, че тя не се е качила и във влака. Те са такива хрътки!

— И какво всъщност са узнали?

— Това трябва да остане в тайна, г-н полковник! Нека да уважаваме тази дама.

— Вземам си бележка, милорд.

— Щом ми обещавате, че ще мълчите, ще ви доверя всичко — прошепна Съливън. — Всичко трябва да остане между нас двамата. Нали знаете: като не се пази добре, тайната става всеизвестна. Мис Олденбург е заминала за село Гардънфийлд, нали е смешно? Какво може да прави тя в това село? Може би да иска да пее там? Невероятно!

Полковникът прояви признаци на нетърпение. Явно бе, че иска да напусне незабелязано салона. Той търсеше първия благоприятен случай, за да намери страничен изход, през който да излезе, без да бъде видян.

Граф Джирарди тъкмо бе свършил разговора си със Съливън и се приближи до полковника. Тези двама чужди един за друг мъже си размениха изпитателни погледи и моментално усетиха скрита неприязън един към друг. Полковникът не издаде чувствата си и се поклони на графа почтително. Джирарди обаче го гледаше изпитателно и не вдигна очи от него.

— Познавате ли къщата от Медисън стрийт №101, г-н полковник? — попита графът.

Въпросът бе зададен така неочаквано, че полковникът се огледа изненадано.

— Медисън Стрийт №101 ли? — попита той учудено. — Съществува ли такава улица?

— Да. Не тук, а в Ню Йорк!

— Не познавам Ню Йорк, господа — каза Уилсън, като поклати леко глава. — Предстои ми да разгледам този град. Но какво има на Медисън стрийт? Нещо важно ли?

— За мен да, г-н полковник — той се приближи съвсем близо до офицера. — Аз много пътувам и се интересувам от много неща. Не познавате Ню Йорк, но не знаете ли печалната слава на тази улица?

— Съжалявам, но не.

— Къщата №101 бе собственост на милионера Шмит, г-н полковник.

Уилсън вдигна рамене.

— Не го познавам — каза той.

— Не сте ли чували за големия корабопритежател Шмит?

— И какво е станало с него?

— Бил е убит от зет си.

— Не съм чул нищо.

— Но всички вестници пишат за това, навсякъде говорят за убийството.

— Подобни случаи не ме интересуват.

— Мене пък особено ме интересуват.

— Странно — усмихна се Уилсън студено.

— В Ню Йорк видях фотографията на убиеца.

— Мога ли да ви попитам кое ви кара да обръщате такова голямо внимание на подобни случки?

— Големите престъпления винаги предизвикват особен интерес. А в случая ме поразява едно необяснимо за мен обстоятелство: вие, г-н полковник, имате странна прилика с убиеца Гулд.

Уилсън трепна и измери графа с един съкрушителен поглед.

— Как трябва да изтълкувам вашето сравнение, г-н графе? — попита той остро.

— Оприличавам ви на Гулд, който всъщност се казва Норт.

Едната минута мълчание предвещаваше, че ще избухне голям скандал, защото това, което бе казал графът, бе повече от обида, едно ужасно обвинение.

Но стана нещо неочаквано.

Полковникът с пламтящ поглед, който бе готов да се хвърли като разярен тигър върху противника си, само се усмихна.

— Синьор, боя се, че ще стана смешен, ако взема думите ви за сериозни. Те могат да излязат само от устата на един лекомислен човек или на един луд, който заслужава да бъде вързан. Трябва да се радвате, че имам такова мнение за вас — обратното би означавало да ви държа отговорен за думите, които хвърлихте в лицето ми, и да заплатите с живота си за тях.

Графът обаче не се трогна от тези лицемерни изявления. Той изслуша полковника спокойно и си даде вид, че нищо не може да го обиди. Лицето му остана неподвижно, като че ли бе излято от бронз.

— Вашите думи нищо не доказват, г-н полковник. За да избегнем каквото и да е нежелателно съмнение или подозрение, нека се отнесем до местната власт, която да изясни тази странна прилика.

— Е, добре. Аз мисля, че всяко подозрение отпада, като ви заявя, че аз съм полковник Уилсън от Нови Орлеан. Не искам да зная как вие ще приемете това мое заявление, защото вие също бихте могли да приличате на някой престъпник.

— Не съм удовлетворен — каза графът. — Понеже вие не можете да ми покажете някого, който да удостовери вашата самоличност, ще бъдете така добър да ме последвате до полицията, за да се установи как може да съществува такава поразителна прилика между вас и Гулд.

Презрително усмихнат, Уилсън хвърли поглед към гостите.

— Не вярвам да мислите, че наистина ще ви последвам — отговори той, — защото в такъв случай трябва да ви последвам и в лудницата.

Тъкмо в това време влезе и Вандербилд.

Сенаторът Ууд го поздрави.

— Предпочитам да ви представя един гарант — продължи Уилсън, — и то такъв, синьоре, срещу когото не можете да имате никакви възражения. Познавате ли мистър Вандербилд?

— Вярвате ли, че той ще гарантира?

— Да. Ще бъде гарант и в същото време свидетел.

Графът помисли, че това е само блъф за печелене на време, и отиде с полковника при Вандербилд и Ууд.

— Милорд — обърна се полковникът усмихнат към двамата господа и най-вече към Вандербилд. — Г-н графът иска на всяка цена да ме накара да повярвам, че аз не съм полковник Уилсън, а ме счита за някой си Гулд, убиец на човека на име Шмит, и твърди, че би трябвало да го последвам в полицията.

Ууд се огледа уплашен.

Но Вандербилд се усмихна и поклати изненадан глава.

— За щастие вие ме познавате, милорд — продължи Уилсън, — защото в противен случай хрумването на г-н графа би ми причинило големи неприятности.

— Познавате ли негова милост? — попита графът. — Той ли е полковник Уилсън?

— Несъмнено, синьор — каза Вандербилд. — Запознах се с него в Нови Орлеан, когато бях там.

Сенаторът бе неспокоен.

— Драги полковник, какво значи всичко това? Да не се случи нещо неприятно?

— Не се страхувайте, г-н сенатор — каза Уилсън. После добави тихо: — Този италианец е луд.

— Доволен ли сте сега от удостоверяването на моята личност? — попита Уилсън.

— Нали вярвате в моето свидетелство? — попита Вандербилд.

Графът се поклони почтително.

— Ако не бяхте вие — обърна се той към Вандербилд, — щях да съм склонен да вярвам в приликата на лицата. Но пред вашето заявление аз трябва да отстъпя и да повярвам.

Уилсън се засмя иронично.

— Чудно, че г-н графът вярва в подобни невероятни неща.

Ууд се приближи до полковника обезпокоен.

Като отгатна мислите му, Уилсън забеляза:

— Спокойно, господа. С един луд никой не се дуелира. Този човек би ме убил.

Графът се беше оттеглил към други гости и заговори с тях по финансови въпроси така спокоен, като че нищо не бе се случило.

Полковникът използва първия удобен случай, за да се измъкне, и незабавно тръгна за Гардънфийлд.